петък, 26 юли 2013 г.

мастило

Всъщност защо ти е да можеш да пишеш.
Всеки втори е хванал молива и подрежда
думите
в колонка
сякаш това
ги прави свещени,
сякаш това замества
истинския огън,
за който имаме само спомени,
не по-нереални от родовата памет.
Не че им пука за думите наистина. Не че им пука защо хората ги четат, стига да ги четат. Стихосбирки се издават със всяко мигване на окото. Сякаш става дума за хартиени самолетчета. А по-добре да бяха хартиени самолетчета, натоварени с думи, които значат нещо за някого.
Представяме си това късче хартия, изписано с индигово, как прекосява растояния, които никой не може да прекоси, как минава над океаните с лекотата на прелетна птица, как лети над пустинята, срещу вятъра, напук на физиката, представяме си цялата тази надежда в едно нищожно късче хартия , както и думи на всички езици, прочетени от хиляди гласове.
Видението трае един миг, както и всичко останало.
Защо ти е да можеш да пишеш?
Ще трогнеш някого, но ти искаш да трогнеш всички. С безумния наивитет на децата и приказните същества от фентъзи историите, ти искаш да намериш ключа, който отваря всички врати.
Не може да няма такъв ключ, казваш си. Не може да няма такъв ключ. Всички сме хора, слезли от едно и също дърво, изваяни от една и съща глина, изпълзели от едно и също море, оформени от праха на една звезда
и какво ли още не
Затова трябва да има нещо, нещо, нещо, което да побутне тази частица, това коренче, да, знаеш, че ключалката съществува, не е мираж, просто сме повярвали, че е, захвърлили сме я при митовете и легендите и ти си представящ как я намираш,
как пъхаш ключа
и как светлина, съвсем различна от неоновата, а и от познатата слънчева светлина, залива всичко и прониква през костите, както не е прониквала досега.
всички сте в светлината.
видението трае един миг, както и всичко останало.
защо ти е да можеш да пишеш?
Ти знаеш защо.

в небето, много далеч от теб, летят хартиени самолети.

Няма коментари:

Публикуване на коментар