освен това

искам някой да ми направи една красива рисунка на един красив компас.

това ми е най-готиният пост официално. даже не се шегувам.

адьос.

коледа

на Бил.

откъсни ми клонче. разкажи ми приказка.
Пожелай ми нещо- нещо много хубаво.
Ако заболи, щеe зная, че е истина
ако има много- ще раздам на другите.

Подари ми само шепа сняг за Коледа/
Подари ми нощ със цветни светлини
запази ми спомен, пламъче в прозореца.
В пепелта  се виждат бъдещите дни.

Виното, което ще изпием някога..
Думите, които ще изобретим..
Нашият живот- лек полъх над земята,
породен от куп объркани звезди.

Откъсни ми клонче. Подари ми Коледа.
Изпрати ми топъл сън за през нощта.
Помоли се с мен . и нека се помолим
границата между нас да е врата.

до минор

Искам единствено да задържа струните.
Ще ми позволиш ли?
Искам единствено да успея да потъна, да потъна с цялото си сърце в това, без повече страх.
Защото разбирам, сега разбирам, че наистина е страх. Това, че не успявам да се отдам изцяло на нещо е страх, но не този страх, който се крие в сенките и който те гледа от бездната, друг е.
Страхът, че трябва да съм другаде...
той е...сядаш да медитираш, да свириш, да пишеш и в началото потокът на въодушевлението те обхваща и се чувстваш всемогъщ, а после, после идват виковете.
нямамвреме
нямам време! нямам време, трябва да приключа с това бързо! няма да успея да пратя автобиографията си! няма да успея да подредя стаята си! няма да успея да стана навреме! няма да ми остане време да се упражнявам! няма да успея да напиша това, защото е прекалено дълго, а аз нямам време! изпускам нещо! испускам всичко!!!!!

нямам
време
ли?

И накрая не правя нищо.
Позволи ми да задържа струните и да им се отдам, моля те.

Опитвам се да си представя как е започнало.
Или кога е започнало?
ето какво можем да прочетем в Уикипедия:

"Не е известно кога точно извличането на звуци започва да бъде определяно като изкуство. Още от най-старите паметници на литературата, архитектурата, скулптурата и други се срещат свидетелства за съществуването на музикалното изкуство."

кой е бил първият? кой? Как е стигнал до идеята?
Тази нужда е стара, древна, човешка, божествена.
Кои са били първите простички ноти, които този някой е изпял? До, сол и ла минор, нотите на Бийтълс, нотите на Пинк Флойд, нотите на живота ни?
И в началото, нали в началото всичко все още не е било поредното състезание, няма как да е било, не и в началото.Тогава е имало хора, наредени в кръг.
 И човекът по средата, човекът с нотите върху устните си. И всички просто са слушали и за момент бититето им е спирало, хванато в златната клетка на тази магия, която е може би стара колкото огъня.
Кой е бил първият? Защо не можем да се върнем чисти и нови, напълно нови, до този извор?
В празни дни като този, когато нищо не може да ме накара да повярвам, че има смисъл, струните все пак успяват, може би смътно, може би все още има стена между тях и мен, но успяват и ако мога да задържа молива за достатъчно дълго, ако мога да задържа незнайно откъде придобитото жълто перце, само ако успея, може би тогава ще съм благословена.
Не искам да съм такава, каквато съм сега, бъди ми свидетел.

Колкото по-добре познавам някого, толкова по-дълго мълча.

На шута винаги му отсичат главата. Защото е смешно. Той е един безмълвен глупак, който забавлява другите с гримасите си. Накрая обикновено пада пред трона на кралицата, предлагайки й единствено покорството и мълчанието си. И му отсичат главата.

А ти искаш ли да сложиш костюма със звънчетата, искаш ли? или вече го носиш?
Нали си мислеше, като пълен придворен глупак,че идваш при другите с думи на мъдрост, думи като богати дарове, че идваш като Заратустра, който слиза от планината си.
Нима...?
Може би наистина имаш думите, може би, но те все още са под равната синя повърхност, като речни камъни и ти напипваш грапавите им ръбове, формата им, но нямаш силата да ги извадиш и те остават, остават, остават под водата.

под водата.
Не мисли повече, дай каквото имаш и си тръгвай, този свят е само стая.

Моля те, позволи ми само да задържа струните и молива и с тях да задържа и себе си
късам глухарчета с тази единствена мисъл
може би никога няма да го формулирам отново,
но това е моята молитва.

восък и канела

"-Точно чувството, че живея нечий друг живот, че стоя в окото на буря от събития и не контролирам нищо около себе си- и себе си.
-Да! От супер много време се опитвам да обясня на някого как точно се чувствам и все не намирам начин. То е....не знам как да го обясня правилно...като допълнително сетиво вътре в теб"

Вино- шардоне и мерло. Сълзи- малко, но пък качествени. Живот- като на кино, но пък режисиран от Тери Гилиъм.
Случват се ужасни неща.
Не са само ужасни, те са необясними и са необясними не защото нямат причина, а защото ме карат да се чудя, да се чудя ето така дали всички изживяват такива неща
и нормално ли е това
не, никой не живее нормален живот, защото сме загубили нормалността като понятие заедно със другите понятия- свободата е едно от първите загинали, свободата, до която сега трябва да се докосваме внимателно, с думи, леки като перце, защото иначе ще ни се изплъзне.

Вторият ми живот във София. Той наистина не е като първия. И аз не съм като онази, първата, макар че споделяме толкова много неща, същите книги и музика и бели дробове, но все пак- не съм аз.
Хвърляме душите си като змийска кожа всяка година. И на тяхно място израстват нови. Те са като диви цветя, които растат на все по-плодотворна почва, или поне така би трябвало да бъде.
И старата кожа ти е близка, защото е била част от теб, покривала те е от глава до пети, ти познаваш всяка люспа, всяка извивка върху грапавата и повърхност- но ето, сега тя лежи на слънцето, суха и обезцветена и ти не можеш да я вземеш със себе си, можеш да останеш, да се свиеш на кълбо пред нея и да я пазиш
а можеш и да продължиш.

Whose line was that anyway в 4 сутринта. Смях до сълзи в стая, където горят свещи навсякъде, по рафтовете, до пръчиците канела, върху гардероба, в разноцветни купички, пълни с вода, пред портрета на Еди Седжуик, на който тя гледа нагоре с ведри очи. И пламъкът на свещите кара очите и да изглеждат пълни с носталгия.
Малко разговори за музика и местене, малко разговори за багаж.
"-Ето, това там е коланът на Орион. Ето ги и коленете.
-Във Габрово имахме много звездни нощи и баща ми ме беше научил да разпознавам съзвездията. Вече не помня нищо.
-Мъгливо е и не виждам любимото си съзвездие.
-Кое?
-Касиопея."

Дамата в люлеещия се стол. Касиопея. Звездните нощи в Габрово, любимите ми съзвездия бяха Южния кръст и Лебеда. На терасата, голяма колкото просторна стая, на тъмната поляна, в чиито треви щурците пеят непрекъснато, на паважа, изрисуван със цветни тебешири,
отвън, отвън,
две деца, две момичета се въртят в кръг с ръце, разперени широко, с лица, обърнати към небето, което е огромно и вечно и в този момент те разбират, че ще живеят вечно, като небето, защото нещо толкова титанично не може да е временно.
Две момичета, с тъмно руси коси и светли очи, облечени в руски роклички, сплетени на плитки, две шепи пясък, вода и звезден прах, потънали щастливо в габровския мрак.

господи, не ме събуждай.

фойерверки в нищото

посрещам двадесет и първия си рожден ден с идеята, че нямам нито достатъчно пространство, нито достатъчно тишина и яростно учудване, за да заплача.
Може би след бутилка евтино вино.
Може би докато пуша цигари, ям бонбони "Черноморец" с дъх на детство и портокал и слушам песни, които отдавна не съм слушала.
От векове
векове
векове.
Може би тогава ще заплача, а може би когато се сетя, че не съм плакала от месеци единствено защото така и не намерих време
и защото оцелявах и сълзите потъваха в тялото
и защото не бях сама
-навсякъде тълпи.

Аз винаги плача на рождените си дни. Това е малко смешно, може би не много, но пък никак не е тъжно. Просто е нещо, което правя. Сядам на стълбите, на пода, на покрива, на перваза и в един сюблимен момент съзнанието ми тегли една нежелана равносметка на последната изминала година
и всичко, което си мисля, е
"Дотук ли стигнахме, насам ли вървяхме през всички тези дни?"
И какво от това, че плача? По-различно ли щеше да бъде, ако се смеех? Нали равносметката е една и съща? Плача, защото все още имам достатъчно от наивното удивление на децата.
Нима стигнах единствено дотук...?

не знам тази година
не знам какво се случва
не знам дали ще е различно, но няма да бъде същото
Рано или късно започваш да разбираш, че липсите ще бъдат константа в живота ти. Ще бъдат част от основите, гигантска, студена, бетонено-сива част от стената на живота ти.
Липсват ти хора, места, предмети и идеи.
И започваш да се примиряваш

нали това искахте от мен?
нали това искате?

честит 29 ти октомври
от (едно субективно) сърце.

ужасно далече и адски близо

Във полунощ
мълчи асфалтът.
Потъваш във града като в тунел.
Вървиш единствено със силата на вярата
която никой бог не е отнел.
Във полунощ, градът е странно ехо
и с песните ти ехото расте
и думите на мир и на утеха
заглъхват и се връщат пак при теб.
Във полунощ гласът ти е отчаян.
Той не говори вече; той крещи,
той стига чак до портите на рая
с надежда някой да го приюти.
Но раят е изгубен във скръбта си,
заключен е във някаква мечта.
И хиляди изгубени глупаци
вървят в нощта, като във черен храм,
във който всяка песен е проказа;
 вървят един до друг във самота.

Във полунощ, над хиляди тела-
прекрасен, колеблив, далечен блясък,
за който казват, че е райската врата.

поредното скитане до 7 сутринта.
всичко е окей.
нали?

пътуване с тежък багаж

Аз съм тук.
Господи, аз съм в този град, точно в този град.
Бях готова да целувам всяка пресечка, да се моля пред фонтана на Витошка, да спя върху стълбите на Народния театър, бях готова да опра чело във всеки фриз от светъл камък, защото тук се чувствам подслонена, приютена, добре дошла.

отделно от това, аз съм наистина без дом.
като Хектор Мало.
скитах из България и до Гърция, докато септември беше още топъл.
За да ми е по-леко, взех си автобиографията на Керуак и "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон (как си мечтая да пътувам с лек багаж!)
В компанията на Керуак скитането е по-сладко, но не по-малко горчиво.

Някой ден ще напиша тази книга-книга за софийските апартаменти, които съм обиколила. След като живях малко в една разкошна къща в Бояна при Мишел отидох право в Мусагеница, в апартамент, в който хората, които не живееха там, прекарваха повече време,
а оттам се пренесох в Люлин, в частен мото-клуб, обърнат с лице към циганската махала.
Сега съм в Стрелбище.
Всеки апартамент си има свое лице. Всеки път към дома носи своето очарование.
И нищо не е мое.

Разбираш, че си прекарал доста време в подлеза на СУ, когато бездомниците започнат да те поздравяват по име и дори се откажат да ти искат цигари, защото и ти си закъсал като тях.
Картинка от подлеза: аз, Дани, Бил, норвежецът Йорен и котето Луи Луи Луи седим на една от металните пейки, ядем евтина храна от Била и си подаваме тютюна, някой няма листчета, друг- филтри, а наоколо сноват бездомници и събират стотинки за литър вино.
Никой от нас не знае къде ще спи довечера.

Без дом- всъщност то е донякъде и избор, и капан. Когато веднъж започнеш да бягаш, не можеш да се почувстваш свободен по друг начин. Не че не искаш. Не можеш.
Без дом- хубавото е, че когато нямаш дом никъде, имаш дом навсякъде.
Но никога не е само хубавата страна.

Вися в безтегловност в София и единствено това, че съм в София, ме удържа на ръба на смеха и безгрижието.
Какво правиш, когато съществуването ти изглежда толкова мизерно и безизходно, че сълзите ти изглеждат недостатъчни и нелепи в случая?
Това, което направихме ние,
седнали с опънати крака пред вечно примамливата врата на Народния,
а ние се смяхме доста дълго и наистина беше и смешно, и невероятно, и хубаво,
този наш живот, който точно София промени.

прекалено рано

нямаш време да пишеш.
трябва да подготвяш опис отчети, приходни ордери и да броиш пари.
какво искаше да кажеш?
Нещо за простичката секунда.
Как все си мислиш. че ти трябва нещо огромно и животопроменящо, за да се почувстваш щастлива.
Докато го мислиш, излизаш да пушиш пред хотела. Вече е сутрин и клепачите ти треперят, сърцето ти бие неравномерно от умора. Над теб е небето.
Поглеждаш случайно към облаците. Те са розови, нашарени с фосфорециращи, сиво-сини сенки. Дробовете ти са пълни с дим. Въздухът е студен.
Внезапно си щастлива. Всичко се случва за секунда, почти нямаш време да го почувстваш. Секундата отминава и ти се убеждаваш, че е било илюзия.
Няма причина облаците да те направят щастлива. Няма причина струйката цигарен дим във въздуха да те направи щастлива. Няма причина и е било илюзия.
ти си глупачка.
илюзията за щастие е щастие.

глупако, погледни извън себе си.

мастило

Всъщност защо ти е да можеш да пишеш.
Всеки втори е хванал молива и подрежда
думите
в колонка
сякаш това
ги прави свещени,
сякаш това замества
истинския огън,
за който имаме само спомени,
не по-нереални от родовата памет.
Не че им пука за думите наистина. Не че им пука защо хората ги четат, стига да ги четат. Стихосбирки се издават със всяко мигване на окото. Сякаш става дума за хартиени самолетчета. А по-добре да бяха хартиени самолетчета, натоварени с думи, които значат нещо за някого.
Представяме си това късче хартия, изписано с индигово, как прекосява растояния, които никой не може да прекоси, как минава над океаните с лекотата на прелетна птица, как лети над пустинята, срещу вятъра, напук на физиката, представяме си цялата тази надежда в едно нищожно късче хартия , както и думи на всички езици, прочетени от хиляди гласове.
Видението трае един миг, както и всичко останало.
Защо ти е да можеш да пишеш?
Ще трогнеш някого, но ти искаш да трогнеш всички. С безумния наивитет на децата и приказните същества от фентъзи историите, ти искаш да намериш ключа, който отваря всички врати.
Не може да няма такъв ключ, казваш си. Не може да няма такъв ключ. Всички сме хора, слезли от едно и също дърво, изваяни от една и съща глина, изпълзели от едно и също море, оформени от праха на една звезда
и какво ли още не
Затова трябва да има нещо, нещо, нещо, което да побутне тази частица, това коренче, да, знаеш, че ключалката съществува, не е мираж, просто сме повярвали, че е, захвърлили сме я при митовете и легендите и ти си представящ как я намираш,
как пъхаш ключа
и как светлина, съвсем различна от неоновата, а и от познатата слънчева светлина, залива всичко и прониква през костите, както не е прониквала досега.
всички сте в светлината.
видението трае един миг, както и всичко останало.
защо ти е да можеш да пишеш?
Ти знаеш защо.

в небето, много далеч от теб, летят хартиени самолети.

кофеинова криза

стигаме до криза на средната възраст на двадесет години посредством въпроси за голямата истина.
къде е тя? каква е тя? какво е всъщност 42? какво ще увенчае и оправдае сълзите, безплодното лутане и неосъществените нужди?
Не е само липсата на старание. Понякога се стараем до болка. Цялата сила на мускулите ни, цялата нежност на пръстите ни, целият трепет на сърцата ни отива в това старание. Отдаваме се- и чакаме, вече омаломощени, да бъдем възнаградени за това.
Само че
тогава
внезапно
това не се случва.
Тогава се питаме: защо? Питаме се: направил ли съм нещо? Питаме: какво съм направил в предишния си живот? нещо ужасно ли е било? само сега ми е отказан достъпът до обикновеното щастие? защо днес и защо на мен?

Стигаме до криза. Криза на средната възраст, финансова криза, емоционална криза, криза на човечеството. Криза като всички кризи: не виждаш изхода, докато не излезеш.
А дотогава се луташ-по стъпките си- сред въпроси, които имат отговори, но не водят доникъде.
Има правилни въпроси.
Някои от тях имат правилни отговори.
Има правилни места.
Има правилни хора.
Тогава и ти си правилен. Ти, ти винаги трябва да бъдеш в средата на този възел от правили константи.

Ти се питаш къде е истината, коато те боли най-силно. Намираш я, когато не питаш. Не питаш, когато си щастлив.
ще усетиш вкуса на кръвта си хиляди пъти
сълзите ти ще удавят цялата морска вода
ще помиришеш пръстта, докато падаш на колене
ще губиш и ще губиш и ще губиш и ще губиш
каквото        и       да      правиш
...и единственото правилно нещо е да продължиш, защото ще бъдеш способен, защото така си проектиран, защото си гъвкав, адаптивен, възприемчив, със скелет като стомана и каучук едновременно. Ще продължиш, защото ще си способен и защото ще е ужасно лесно да повярваш, че не си, но никога няма да излъжеш напълно кръвните си клетки
Ще продължиш, защото това ще е правилно,
като вечната истина.

череши в небето

поредната ти битка е пред теб.
а краят-ужасяващо далече.
каква шега с безгрижното дете,
готово да бере череши вечно.
Едва ли бе готово за кръвта.
Едва ли бе подготвено за мрака.
Умората, надвиснала в нощта,
мълчанието, с което тръгва влакът..
Не знаеше, как гърлото горчи,
докато още късаше череши.
Закри със длан от слънцето очи,
когато спусна длан след миг- валеше.
Така се случи лошата шега.
Поредна битка чака на перона.
А горе, чак над мократа дъга
за теб блестят
черешовите клони.

a generation lost in space

хората не плачат вече по концерти.
защо не плачете? защо е нелепо и абсурдно музиката да ви кара да изпитвате такава любов, че да се разплачете под огромната и смазваща тежест, кога това се превърна в произведение на сатирата и хумора?

не, протестите не са глупави. те са много сериозни и страшни.
те са такива, защото не опират само до политиката, а до самата сърцевина на тази тълпа от млади хора, които не виждат друг начин да изразят гнева и обидата си, освен чрез викове
думите
виковете
и накрая камъните
И това е напълно обяснимо, защото няма как да се борим за мира, при положение, че няма война и че слабите ни удари са насочени срещу огледална повърхност, която само ги отразява
и нищо повече
ние, средните деца на историята, обърканото поколение, изгубени в космоса, пространството и времето.
Посоките се променят заедно с нас.
Наистина сме объркани.
Дойдохме тук, ние сме тук и сега, но за какво? Стремим се към своя, лична цел, цел, създадена специално за нас и в отчаянието си правим това, което е заложено в кръвните ни клетки: да се борим
борбата, тя присъства навсякъде.

А целта....никой не иска да мисли за това колко е проста целта. Никой не иска да повярва, че всички копнеем единствено за единство.За събиране на разпилените части. За един наистина световен мир, в който всеки човек е в мир със всеки човек.
Целта, тя е щастието. Може би то се състои в самия път към щастието, може би е различно за всеки. Целта е телепатията. Всички да изпитаме споделена любов на едно и също място, по едно и също време.
Това място е Земята и това време е сега. Лишени от дългогодишните войни между държави-гиганти и периодите на непосилно-строгите забрани, ние все още не сме лишени от цел.

защото тя винаги ще е там. за всяко едно поколение.
нашата борба не е безсмислена, защото е наша
и може би чрез нея ще се научим да плачем отново.

пет сутринта извън реалността

не е реална нито тази сутрин
с лилавия си мрак и чашата кафе и тихите тераси,
не е реална вчерашната вечер,
с танцьорките по бара и по масите
и барманите с тъмните фуражки,
не е реална вчерашната сутрин,
в която се прибирахте безсилни по безлюдното шосе
и май се зазоряваше край вас,
и май се зазоряваше в очите ви,
ала това не бе реално
и ти не си реална днес.
Не са реални днес косите ти.
Не е реално днес сърцето ти.
Копнежите, преплетени в гърдите ти.
И даже болката не е реална днес.
Не знаеш как или защо, но пак се зазорява
във нереалното пространство на небето.

и тъй, ти вдругиден ще видиш пак морето
тогава ще е най-ужасно нереално,
тогава ще е тъй ужасно близко до сърцето ти
и тъй далече от живота, който водиш.
Тогава ще е твоето проклятие.
За ден, или за два, а после ще избягаш.
И пак ще видиш как се зазорява
над цветните, безумно цветни сгради.
Това дори не е стихотворение.
Това не е, това не е реално днес.
Поне не по-реално от душата ти
от тази сутрин, вече светла,
това изстинало кафе

една лъжа е твоето проклятие.

Шумът на върбите

колко е хубаво да гълташ сълзите си, докато слушаш Пласибо и пушиш цигара с насечени движения, сякаш натискаш спусъка на  пистолет, пъхнат в устната ти кухина. бам-бам-бам.
беше забравила колко е хубаво,
защото всичко сякаш беше отдавна.
животът ти беше отдавна.
времето ти беше отдавна.
ти беше отдавна.
ти, ти си затворник на ничието пространство. Живееш живота си извън себе си.

сещаш се за "Шумът на върбите" и чувството е много хубаво-чувството, че си опазила нещо, нещо крехко и отдавна отминало- и виждаш меките, разнищени корици на книгата, плачещата върба зад завоя, реката, слънцето, едно детство на слънце и ожулени колене, детство, изпълнено с шум и с върби.
Шумът на върбите.
Как те завръща това,
как се чудиш кога ще спреш да се завръщаш
"Сега"- то е необяснимо и напълно нереално, като филм на Тери Гилиъм, "тогава"- то се възприема напълно естествено и безболезнено.

Но стига.
В клоните на върбите всъщност няма вятър. Реката стои неподвижно. Това не е магия, Хари, фотографиите не се движат, нито те поглъщат
стига да бягаш достатъчно бързо, да не попаднеш в магнитното им поле.
Не, стига. Върбите отдавна не шумят. Тук шумят единствено сградите.
Високите хотели, боядисани в акварелни цветове, озарени от блясъка на кристалните басейни и от смеха на вечно-щастливите руси хора, които изглеждат като някаква нова футуристична раса. We are running up that road, we are running up that hill, we are running up that building.

Тук- в Слънчев бряг, нечията представа за райската градина- магазините се повтарят плашещо често. Магазини-клонинги. Това е , защото туристите искат едно и също и има само мънички разлики в цената и местоположението.
 Отидете в Аквапарк. Забавлявайте се със семейството си в Аквапарк. Купете си розово масло. Купете си картичка с лика на хотела. Купете си още една. Качете се на синьото влакче.
Качете се в каляската, тапицирана с розово кадифе. Качете се в каляската, тапицирана с алено кадифе. 

Нека конете ви повозят
из това лишено от романтика място, което не е нито Париж, нито Ню Йорк, а вие не сте нито Мег Райън, нито Хю Джакман, вятърът е задушен, копитата на коня се спъват в потоците от минувачи и всъщност няма никакво чувство на свобода или освобождаване, вие си яздите шибания кон, защото виждате, че всички туристи го правят, след като си купят розово масло и картичка, а вие сте един добросъвестен турист по джапанки и хавлия, чиито деца искат да яздят коня, защото е голям като по филмите
да.
Аз съм тук, на изток от рая. А раят, както правилно се е сетил Милтън, е изгубен.

къде е всичко, което познавам?
Къде са софийските павета, нашарени от релси, непрекъснатите фонтани, звънящите трамваи, СУ, Народният театър, пред който толкова пъти сме пушили трева и сме плакали, къде са впрочем всички места, на които съм плакала?
Това не е мое.

не че съм нещастна
не че е трагично
просто това не е мое и сега не съм сигурна, че съм жива.

не че съм нещастна, просто съм в паника

Къде и кога? Къде и кога съм?Къде и кога съм?
Всички кости ме болят, изпитвам перманентна нужда от константен сън, получавам сърцебиене и се изплъзвам от орбитата на Вселената.
не е възможно да съм на двайсет, просто не е възможно.

365 дни

светът се завъртя.
и какво от това, по дяволите, какво от това?
светът.
ще преживееш ли един пълен 24-часов ден без да се оплачеш поне веднъж?
се завъртя.
без сълзи- нито в очите, нито дълбоко зад очните кухини, нито във вените, костите, сърдечните камери, никъде? не?
светът се завъртя и се завъртяхме и ние.
Някои стояха по-здраво на земята. Някои останаха. Останаха там, където бяха. Останаха със силата на спокойни столетни дървета- над земята, над водата, на своето място.
Други се завъртяха, завъртяха се заедно с непостоянния земен корпус, в ритъма на нечие сърцебиене, уплашени да не би да спрат, центробежна сила, просмукала се в кръвта, състояние на душата, граничещо с ураган, те летяха, летяха, летяха. Ужасени, че ще спрат. Забравили, че има къде да се върнат.
те не притежаваха нищо от спокойствието на дърветата,
или от спокойствието на повторението на сезоните, приливите, циклите и движенията.
не притежаваха нищо.
светът....
и какво, по дяволите, нали всички живеят с това, нали всички живеем с това, нали се е случвало, нали е свършвало само за да започне пак, защо трябва да те е грижа
защо трябва да те съсипва
защо трябва да те докосва
защо трябва да е част от теб
защо всички тези места, малки места и големи пространства, защо тези предмети, стени с твоите отпечатъци по тях, защо тези хора
.светът се завъртя.
всички те бяха свидетели. и ти беше свидетел. и никой от вас не направи нищо,
защото така трябваше да стане.

под мрежата

Просто дума.
като любов, като страх
като млада безкрайна река,
като полет, като пролет над нашия град,
просто дума, която да вземеш в ръка,
да разпръснеш над чуждо поле
и да чакаш да стигне небето
в един предрешен кръговрат
Просто дума, която мога
да кажа само на теб
Като пролет, като море
във началото на пролетта,
като дълга безкрайна пътека,
натежала от прах, натежала от страх,
и изящно попила кръвта.

кажи ми, че пак ще се върнем,
чисто нови, безкрайни и нежни,
че ще дойдем във своите стаи,
че ще дойдем на своите пейки,
още днес, още идната пролет,
още с тези сълзи и надежди,
че от този момент ще живеем,
кажи ми че още са там бреговете,
дай ми дума, която да взема
за да стигнем най-после небето
просто дума
като аз, като ти, като дъх над света,
като спящо море, покрило телата,
като дълга мечта,
като бряг, като лудост,
като мост над земята,
ние заедно ще достигнем небето
още днес, още идната пролет,
с още младите си нозе,
с още младите си ръце,
оцелели чрез своите спомени.
кажи ми
че още имам сърце.

обикновен пост за оскар уайлд

САЛОМЕ
 Е добре, ти видя своя бог, Иоане, но мене, мене ти никога не видя! Ако ме бе видял, ти би ме обикнал. Аз те видях и те обикнах. О, как те обикнах!... Аз още те обичам, Иоане, само теб обичам... Жадна съм за твоята красота, гладна съм за твоето тяло и нито вино, нито ябълки могат да утолят моето желание. Какво да правя сега, Иоане? Нито реките, нито моретата могат да угасят моята страст. Аз бях принцеса, а ти ме презря. Бях девица, а ти ми отне девствеността. Бях целомъдрена, а ти наля огън в жилите ми.. Ах, ах, защо не ме погледна?
 Ако ме бе погледнал, ти би ме обикнал.
Знам, че би ме обикнал— тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта. Само любовта трябва да се гледа.

                                                  на сцената става съвсем тъмно


 ГЛАСЪТ НА САЛОМЕ
 Ах, аз целунах твоите устни, Иоане! Аз целунах твоите устни. Загорча ми на устата. Дали това не беше вкусът на кръвта?... Не, може би това бе вкусът на любовта... Казват, че любовта горчи... Но все едно. Все едно. Аз целунах твоите устни.

теорема едно

"същата усмивка и ръката същата".

защо не сме същите? Никой не е същият. Аз не съм, вие не сте. Не е никакъв шок, никаква изненада.
Просто поглеждам назад, към кожата, от която съм излязла, към онова тяло, което стои, полу-прозрачно като призрак, в светлата арена на спомените....Това е важно, там винаги грее слънце- колкото по-назад се връщам, толкова е по-силно слънцето, толкова е по-синьо небето, толкова повече изглежда като друг свят.
Поглеждам назад, към себе си.
 Не виждам едно тяло и едно лице- виждам десетки лица, десетки танцуващи силуети, виждам малко дете с фризби в ръка, виждам момиче, което се състезава с вълните и друго, което се учи как да разпъва палатка, и трето, което стрива аспирин на прах, и четвърто, което се събужда в 6 сутринта без спомени и още, още, още.
Поглеждам назад. Това е лошото, това се опитвам да кажа- на себе си, най-вече на себе си.
Поглеждам назад-постоянно поглеждам назад. Извръщам се. Преследвам сенки до ръба на ъглите. Поглеждам назад. Главата ми е вечно обърната и не виждам това, което се идва срещу мен. Може би е буря, може би е гигантска вълна, която ще превърне всичко в море, може би е каменна стена, през която няма да мога да премина.
Не мога да видя. Това е особен вид слепота.

Всъщност как човек се променя доброволно и съзнателно? Как, когато промяната е резултатът, който се получава при съответния сбор от място, време и обстоятелство? Ние сме само жертви на промяната, независимо дали сме доволни от нея или не.
имаме ли силата да се протегнем през времето, пространството и обстоятелството и да ги огънем така, че да прилепнат точно по наш размер?

Много е хубаво да вярвам, че "да". Много е хубаво да си мисля "да". Да казвам "да".
 Да бъда "да".
във този геометричен свят надеждата е успоредна на страха.
и всички бавно, неуспешно, сполучливо, нетърпеливо, спокойно, гневно, любопитно, мълчаливо, всеотдайно търсим проклетия хикс.

protège-moi protège-moi protège-moi protège-moi

morpheus

пореден приют сред дивите дебри на публичното пространство.
усещам сърцето си много ясно-всеки един удар като отделен фрагмент-усещам как се изпъва като пружина, заедно с клепачите, цяло едно претоварено тяло, тяло, претоварено като древна машина,
претоварено, грешка, невалиден код,
тяло, в чиито вени има само въздух,

и ето, нуждата от сън изкривява света, сякаш съм се надвесила твърде близо над лупата, силуетите се превръщат в мъгла, гигантски глави върху тънки тела, устни, които оформят само тишина, звуци, приглушени като от старо радио
Светът в 3 сутринта. Светът през възпалените ти очи. Светът, неравномерен като пулса ти. Свят, от който нямаш нужда в 3 сутринта. Нямаш нужда от нищо в 3 сутринта. Безтегловен си, пълен с въздух, 100 процента чист. Безсънието ти (насилственото безсъние) е като ключ, който ти дава власт над замъка на живите  и спящите.

"светлината и стената, а между тях-живите и останалите"

Най-важното е, че всичко е дяволски просто в 3 сутринта. Белезите избледняват. И болката, и носталгията, и радостта, и гневът- всичко е чисто и ясно,  нищо не е прекалено страшно, никое решение не е невъзможно
и решения се вземат, вземат, вземат.

"3 a.m."- една малка планета, чиято повърхност блести в мрака. Не я достигаш само ти. Не я достигам само аз. И все пак там е празно. Толкова е тихо, че да си представиш как сърцето ти избухва е най-лесното нещо на света

през горчивата слюнка с вкус на кола с кафе
през лютивото усещане за зачервени клепачи
през света, който се превръща във водовъртеж,
едно претоварено тяло, чиито вериги скърцат, едно тяло, на една планета,
където е много тихо
и мислите ти се връщат при тебе.