Шумът на върбите

колко е хубаво да гълташ сълзите си, докато слушаш Пласибо и пушиш цигара с насечени движения, сякаш натискаш спусъка на  пистолет, пъхнат в устната ти кухина. бам-бам-бам.
беше забравила колко е хубаво,
защото всичко сякаш беше отдавна.
животът ти беше отдавна.
времето ти беше отдавна.
ти беше отдавна.
ти, ти си затворник на ничието пространство. Живееш живота си извън себе си.

сещаш се за "Шумът на върбите" и чувството е много хубаво-чувството, че си опазила нещо, нещо крехко и отдавна отминало- и виждаш меките, разнищени корици на книгата, плачещата върба зад завоя, реката, слънцето, едно детство на слънце и ожулени колене, детство, изпълнено с шум и с върби.
Шумът на върбите.
Как те завръща това,
как се чудиш кога ще спреш да се завръщаш
"Сега"- то е необяснимо и напълно нереално, като филм на Тери Гилиъм, "тогава"- то се възприема напълно естествено и безболезнено.

Но стига.
В клоните на върбите всъщност няма вятър. Реката стои неподвижно. Това не е магия, Хари, фотографиите не се движат, нито те поглъщат
стига да бягаш достатъчно бързо, да не попаднеш в магнитното им поле.
Не, стига. Върбите отдавна не шумят. Тук шумят единствено сградите.
Високите хотели, боядисани в акварелни цветове, озарени от блясъка на кристалните басейни и от смеха на вечно-щастливите руси хора, които изглеждат като някаква нова футуристична раса. We are running up that road, we are running up that hill, we are running up that building.

Тук- в Слънчев бряг, нечията представа за райската градина- магазините се повтарят плашещо често. Магазини-клонинги. Това е , защото туристите искат едно и също и има само мънички разлики в цената и местоположението.
 Отидете в Аквапарк. Забавлявайте се със семейството си в Аквапарк. Купете си розово масло. Купете си картичка с лика на хотела. Купете си още една. Качете се на синьото влакче.
Качете се в каляската, тапицирана с розово кадифе. Качете се в каляската, тапицирана с алено кадифе. 

Нека конете ви повозят
из това лишено от романтика място, което не е нито Париж, нито Ню Йорк, а вие не сте нито Мег Райън, нито Хю Джакман, вятърът е задушен, копитата на коня се спъват в потоците от минувачи и всъщност няма никакво чувство на свобода или освобождаване, вие си яздите шибания кон, защото виждате, че всички туристи го правят, след като си купят розово масло и картичка, а вие сте един добросъвестен турист по джапанки и хавлия, чиито деца искат да яздят коня, защото е голям като по филмите
да.
Аз съм тук, на изток от рая. А раят, както правилно се е сетил Милтън, е изгубен.

къде е всичко, което познавам?
Къде са софийските павета, нашарени от релси, непрекъснатите фонтани, звънящите трамваи, СУ, Народният театър, пред който толкова пъти сме пушили трева и сме плакали, къде са впрочем всички места, на които съм плакала?
Това не е мое.

не че съм нещастна
не че е трагично
просто това не е мое и сега не съм сигурна, че съм жива.

не че съм нещастна, просто съм в паника

Къде и кога? Къде и кога съм?Къде и кога съм?
Всички кости ме болят, изпитвам перманентна нужда от константен сън, получавам сърцебиене и се изплъзвам от орбитата на Вселената.
не е възможно да съм на двайсет, просто не е възможно.