неделя, 6 март 2016 г.

първи сигнал

да, пак съм аз, пак е нещо като сутрин, технически погледнато е по-скоро нещо като обед, но аз съм станала преди половин час и още ме болят раменете като след кошмар, и кафето е топло.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...

Странното е, че сънувах. Първо дълго сънувах тези три котета, едно сиамско и две черно-бели, които така искахме да се вземем и накрая си взехме и накрая аз стъпках едното без да искам, и като видях трупа му на земята , скрих го някъде, паникьосах се, а после още едно изчезна и накрая остана само сиамското. Вече всичко се беше превърнало в кошмар.
Но после се озовах в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.

След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално  благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.

Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.

Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.

четвъртък, 10 септември 2015 г.

the flying dutchman

 of all the poisonous tentacles, growing out of the heart of the creature we call fear, the worst is not the guilt, not the shame, not the anger or desperation,
but it is the apathy
apathy
blind and shapeless and colourless, silent and as soft as a cotton ball when it is pressing on your senses, higher than the sky, lower than the bottom you thought you already hit.
And you cannot cry.
You are not even complaining.
It is not desperation. It is not anger or pain. It is lying on your chest like a mountain you can not cross.
dont we have a lot of poets writing about it?
from the depths of their "writer s block" or whatever it is. Burying their quills in the ink and trying to pour the blood of the apathy on the clean sheets.
But you can not bleed it dry.
And it is staring at you from the whiteness like a devil's abyss.
you can not bleed it dry.
you can sing it to sleep, if you are persistent enough, but at the dawn of another day, on the brink of a new capital it will open its eyes and a cotton-soft growling will come out of his throat.
I am not begging for forgiveness anymore, nor am I making more excuses.
It is what it is.
I am burying the quill in the leftovers of my heart and the red ink is raining like a waterfall of  autumn leaves over the freezing ground.
Its really coming this time, the autumn.
And the monster inside me, above me, beyond me is stretching its shapeless body.
It is what it is.

Oh Ariadne, I am coming, I just need to work this maze inside my head.


понеделник, 17 август 2015 г.

една от онези сутрини в три следобед

мина време.
Боже, мина си, едно стабилно време.
Един малък век, събран в някакви четири месеца. Толкова ли са изобщо...
Тръгнах преди четири месеца не като пътешественик с лек товар на гърба си, тръгнах като удавник, скочих в ослепителната вода, а гърбът ми се прегъваше под товара, който можеше да ме завлече на дъното.
Ослепителната вода, която беше добра точно с това,че е ослепителна, че в нея не виждам нищо.

накъде? не знам. кой е този човек, с когото ще пътувам? не знам. палатка? пари? как? нищо не знаех. скочих като удавник. устните ми бяха сгърчени в усмивка.
отново си мислех "ето, откъсвам се, откъсвамсе, пак ще бъда чиста, пак ще бъда друга, пак ще видя неща, може би някой ден ще бъда тези неща, ще видя животи, които биха могли да  са мои, ще бъде различно, ще бъда далеч, няма да ме  хванат, ще изхвърля всичко от себе си, няма да се върна, никога, никога, никога"
Медитативната чистота на думата "никога".
В моменти на безмълвна  ярост я прекарваш по очертанията на тялото си като гъба, напоена с дъждовна вода и затваряш очи -
purification, дето се вика.

друго е сега.
Минах през Италия, откъдето не мислех, че ще мина. Искам да пиша за Верона в полунощ и Милано по обед, и онеси стъпаловидни поляни, които миришат на водопади, а също като един от героите на Хемингуей, не знам дали ще мога или дали ще успея. Смъртта е такова неопределено ограничение.
Изтощението на предела
схванатите крака и гръб
палатката под моста, под който минават влакове
китайска храна от контейнера и Джони Кещ на пейката
френското крайбрежие с неописуемо дивия пясък и океан и полу-миди, полу-камъни
вино в чаши от мидени черупки

после Испания,отново.
и , както се полага, щастие, което не може да се изпита извън тази гора с дървета като арки и водопади като тайна магия и къщи, пълни с музикални инструменти, ръчно направени свещи и звезди в дупките на покрива.
и, както се полага, страдание, което не си изпитвал преди и което те води през нови прагове,
навътре,
да, навътре в теб, ти винаги знаеш, че има още прагове, но същевременно всеки изглежда като последен, затова все още се изненадваш.
Когато престъпиш поредния и отвориш уста,за да вдишаш ледения въздух на новото, което винаги е било в теб.
Какво страдание, което впоследствие може да изглежда почти като любов.

Много неща по света.
ебаси.
А тук, в Ротердам, в период на почти невероятно  спокойствие и доволство, терасата е което ме подсеща къде съм. Поглеждам, надвесена над  перилата. Над сивата река кръжат чайки,точно пет малки нежни чайки, дъждът изглежда като мъгла, корабчета заглушават думите ни.
Нямам време да говоря за това, но съм тук, безтелефонна и не твърде парична и почти уверена, че някакси ще се оправят нещата.

обичайте, а и аз ще се опитам, и някак ще оправим нещата.
можем, можем, можем.



събота, 4 април 2015 г.

песента на розата



Почти съм се отърсила от поредната си кожа.
Не вярвайте на сълзите ми, на белезите ми, на тежките ми въздишки и леките ми кошмари,
на безнадеждния ми цинизъм,  захапал ръчно свита цигара,
не вярвайте на цялата тази февруарска кал,
за да не повярвам и аз в нея.

Ето, отърсвам се като змия, като пеперуда, като дърво. Хвърчат люспи и мъртви листа. И безсънието, и домашната ракия, и И-дзин и късметчетата на Лаваца ми предсказват ново начало.
Слава Богу, бъдещето отново е потопено в толкова ярка светлина, че изобщо не се вижда!



Тръгвам след може би четири-пет денонощия. 

"София на сбогуване" е едно съвсем самостоятелно състояние на духа, място извън физическото пространство, произведение на изкуството,
познато само на посветените.

Нямам нови думи да се сбогувам със София, а не искам да я обиждам
с вулгарността на повторението. 

Накъде води пътят?   Този път си нямам и най-бегла представа.
Слава Богу, бъдещето е забулено в светлина!






нека се науча.

Моля се на Ка, на Великата костенурка А`туин,
на Боконон да се науча как да задържам
 и предизвиквам безпогрешно
това състояние на лекота и сила, което те задвижва и придвижва и чрез теб, по блестящите нишки на духа, задвижва целия свят.

Нека се науча, няма да се възползвам неприлично много от това, обещавам.
Ако ли не, ще съм доволна и на доста по-прозаични постигнати цели
-нека постоянно имам китара до себе си
-и акордеон кахон хармоника кларинет там каквото дойде

-нека се откъсна от себе си без разкъсване
-нека науча испански
-нека пиша
-нека се върна в Ла Флореста
-нека стопирам кораб или лодка, или подводница, или самолет
-нека отида в Полша и Чехия и Индия
-нека скоча от онази въжена люлка над реката

-нека започна най-сетне да ползвам тялото си като инструмент
-имам предвид, че жонглирането, въртенето на пой и ходенето на лента не са съвсем недостъпни даже за саката чайка като мен
-нека откривам
-нека се върна, когато трябва да се върна, не преди или след това




това не е всичко.

ще са най-хубави нещата, които не очаквам, независимо дали ще ме наранят или не.
Сега съм глупава и не знам как да изкажа вълнението си.
Ако Джак Керуак е богът на пътя, ще се помоля на него да ми донесе спокойствие (не покой!) и търпение - тези прости неща, без които балансът е така невъзможен.
Сега съм глупава, но кожата ми пада и нотите на нови песни започват да вибрират в дърветата, сградите, съдовете, раниците,
сега съм тук, но след няколко дни,
сега съм несигурна, но скоро сигурността отново ще е мръсна дума.

Каква пролет е само.
 Каква пролет , в която да обичаш с цялото пространство на света.




неделя, 15 февруари 2015 г.

noonshine


три чернови и накрая екранът е отново бял.
прекрасен ден.
може би ми трябват не повече от пет реда.
за да кажа нещо, от което няма да заболи.
може би ми трябват не повече от три реда с по-малко думи.
но ще надвиша лимита леко.
прекрасен ден, за да тръгнеш по въже над света.
прекрасен ден, за да се надвесиш от ръба на земята.
прекрасен ден и чаша кафе.
слънцето е чаша кафе в една хубава сутрин.
никого няма да го заболи, ако кажа, че денят е хубав и че днес можем да очакваме нещо специално или поне да се постараем да бъдем добри към себе си и към някого.
всъщност тайната е, че ни боли постоянно, но винаги има равновесие.
прекрасен ден.
в предишните си две чернови написах нещо съвсем различно.
някой ден то ще бъде правилно и валидно.
в този ден ще бъде друга сутрин и слънцето няма да е същото, и гледката през прозореца ще е различна, и вероятно кафето няма да има същия вкус и може би нищо няма да бъде същото.
а може би всичко.
надвиших си лимита с около десет реда, ако не и повече.
дано между редовете да се е промъкнало нещо, което ще спази баланса на болката.
днес не разказвам истории, но може би скоро.
надявам се.
прекрасен ден и чаша кафе.
да тръгнем?
да тръгнем.


вторник, 10 февруари 2015 г.

one-way call

i am jumping
under the arc of my arms
with my face in my hair
(it`s this cold April air)
it is not a nice dream
under the stars.
there is nothing so nice
in my horrified eyes

In my eyes, a observer
could see everything clear:
the cliffs, growing bigger,
the trees, growing bigger,
the radiant spectrum
of the light of my fear
The far, growing bigger
my heart, growing bigger

It is not a nice dream
It`s so high, I am falling
for hours, for years,
I am so out of tears,
and I`m so out of screams
In the end, its the calling
of the ground that is left
Only falling is safe.

I am jumping, under
the arc of my arms
And the dream is not nice
but i`m closing my eyes
And the trees just draw closer
and the cliffs just draw closer
and with eyes shut, its calm
in the wind of their call

its a mastery
to keep yourself whole



P.S. хубаво е да слушаш Low roar, David Flynn и The Lumineers.
като билков чай с мед за слуха са.
това след Дилън и Джоан Баез, които те атакуват като отлежал сайдер.
чашата дъжд с лимонов сок е Ray Lamontagne.