понеделник, 27 януари 2014 г.

незамръзнало море



Колко бяло и тихо във този отрязък от време.
Колко малко вече те прави щастлив.
Шосето - самотен лъч в плетеница от сенки.
И далечен писък на локомотив.

И гласът на тези почти непознати
приютен между две запотени стъкла;
и гласът от отвъд, от отвъд, зад стъклата,
онова заповедно и топло "Ела!"

През прозореца наднича с обич земята.
Колко малко вече те прави щастлив:
три лица, обърнати днес към зората
и далечен писък на локомотив.


всъщност отдавна не съм била толкова объркана, объркана, разпръсната, безнадеждна, сама, увиснала във въздуха, пълна с нова вяра, уплашена, ентусиазирана,
отдавна беше,
може би не е било никога, всъщност.

2014 - годината на посоките.
Имам си списък от 11 точки.
И съм се хванала на бас със себе си, че този път ще ги изпълня, така че не мога да изгубя.

И днес, сега, в тази секунда не мога да повярвам, че някой ден това ще бъде спомен.






вторник, 14 януари 2014 г.

дефинирай

измислете ми дума, която да значи
"страх от това, че се изплъзваш безвъзвратно, изплъзваш сеот границите, в които си стоял досега".
разбира се, хубаво е без граници. така можеш спокойно да паднеш от ръба.

всъщност написах едно отворено писмо, на ръка, като в древните времена, когато пръстите не ме боляха толкова, когато болката като цяло беше понятие, което съществува единствено в романите.

но ще го пусна след време, защото има време за всичко.
и това време идва.
време за война и време за мир, време за посрещане и време за сбогуване, време, което идва на бавни тласъци, като пясъчна буря, през огромната пустиня, която сме ние.

исках да напиша нещо много хубаво, после да го прочета и да се зарадвам или поне да изпитам доволство.
Поне доволство определено не ми липсва в последно време.
Бийтълс, изгряващото слънце, табелите, тировете, пътят, палатката в хола, хамака, книгите, целувките, Бийтълс, броколи, айляк, безгрижие, Бийтълс.

Но за това не се говори, то е период на студено доволство между едно щастие и друго, или поне така се надявам,
хубаво доволство, но притиснато от усещането за време.

Всъщност това не е пост, защото изобщо не възнамерявах да го пиша. Повечето ми постове не са постове. Това е рисунка с дъх, която не личи върху стъклото.