теорема едно

"същата усмивка и ръката същата".

защо не сме същите? Никой не е същият. Аз не съм, вие не сте. Не е никакъв шок, никаква изненада.
Просто поглеждам назад, към кожата, от която съм излязла, към онова тяло, което стои, полу-прозрачно като призрак, в светлата арена на спомените....Това е важно, там винаги грее слънце- колкото по-назад се връщам, толкова е по-силно слънцето, толкова е по-синьо небето, толкова повече изглежда като друг свят.
Поглеждам назад, към себе си.
 Не виждам едно тяло и едно лице- виждам десетки лица, десетки танцуващи силуети, виждам малко дете с фризби в ръка, виждам момиче, което се състезава с вълните и друго, което се учи как да разпъва палатка, и трето, което стрива аспирин на прах, и четвърто, което се събужда в 6 сутринта без спомени и още, още, още.
Поглеждам назад. Това е лошото, това се опитвам да кажа- на себе си, най-вече на себе си.
Поглеждам назад-постоянно поглеждам назад. Извръщам се. Преследвам сенки до ръба на ъглите. Поглеждам назад. Главата ми е вечно обърната и не виждам това, което се идва срещу мен. Може би е буря, може би е гигантска вълна, която ще превърне всичко в море, може би е каменна стена, през която няма да мога да премина.
Не мога да видя. Това е особен вид слепота.

Всъщност как човек се променя доброволно и съзнателно? Как, когато промяната е резултатът, който се получава при съответния сбор от място, време и обстоятелство? Ние сме само жертви на промяната, независимо дали сме доволни от нея или не.
имаме ли силата да се протегнем през времето, пространството и обстоятелството и да ги огънем така, че да прилепнат точно по наш размер?

Много е хубаво да вярвам, че "да". Много е хубаво да си мисля "да". Да казвам "да".
 Да бъда "да".
във този геометричен свят надеждата е успоредна на страха.
и всички бавно, неуспешно, сполучливо, нетърпеливо, спокойно, гневно, любопитно, мълчаливо, всеотдайно търсим проклетия хикс.