петък, 14 ноември 2014 г.

the monstrous promises of the future


to Billyana

I am going to lie to my lovers
I am going to curse my bloodlines
I am going to draw back and cover
and detach from commiting my crimes

Only love 'll be the source of my movements
Only love'll be my weapon at war
Pale and peaceful  around me, the ocean
pounding almost ashamed at my door,

at my door
all this ocean of faces
It will drive me insane at my sleep
After all lies and filth and disgraces
I will rise on my knees just to weep

Maybe guilty and little bit rotten,
Maybe foolish and falling apart,
Maybe already nearly forgotten
and abandoned to feed all the stars;

maybe after a year or twenty
I will rise on my knees just to weep
Then, outscreaming the ocean of faces
with a wink, you will cry me to sleep

петък, 29 август 2014 г.

центрофуга

нямам оправдание или поне не би трябвало да имам,
но се заклевам,
подписвам се с кръв и сълзи и пепел,
че ще пиша отново, когато се измъкна от този град на стагнацията,
ще пиша в София, острова на надеждата,
ще пиша и ще се самопредизвиквам, ще си поставям ултиматуми, ще засичам, ще ограждам календарните дати с червено червило, ще пиша, ще завършвам,
няма да се наслаждавам единствено на удоволствието от новото начало и после да се предавам и да си тръгвам
(тръгвах си достатъчно засега)

В София ще правя крачки напред.
Ще се науча да си плета сама плитки и да работя със студен порцелан и ще си направя пинхол и ще си купя китара и ще създавам
или ще създавам, или ще легна на Цар Освободител и ще почакам тялото ми да се втвърди като златен слитък и да се слея с паветата.
Тревите непрестанно растат и умират и се раждат. Пясъкът се разпилява. Камъните стоят. Сърцето на земята е което предлага опора, а всичко около него непрестанно се самопоглъща и възражда. Съвършеният естествен механизъм чиято форма следват всички механизми.

Странна работа, явно когато човек слуша Асаф Авидан не осъзнава какво пише. Как ръцете натискат клавишите, докато устните ми повтарят думите на песента
отново и отново защото е на рипийт
И е почти сякаш съм нощна смяна на рецепция, 3 сутринта, полу-затворени клепачи, няколко шота и доста цигари и мълчанието на хотела, което те опиянява със своята несъвместимост. Хотелите не са места на тишината. То е сякаш да вдигнеш купон в църква. Първичната тръпка. Влизаш на пръсти в пустия (и мрачен) бюфет, за да си направиш едно бързо какао, бюфетът, в който през деня не можеш да намериш пролука, където да стъпиш, защото туристите са заели масите по такъв начин, че празното пространство се е свило на точица...
Влизаш в огромния празен бюфет, кафе-машината (която през деня никой не чува) започва да бръмчи, ти замръзваш с лъжичката в ръка и несъответствието между знанието, че си в хотел и вярата, че си в мазе, пълно с вълшебни отвари, те опиянява.
Две дръпки нереалност.
Всяка нощ.
Когато човек слуша Асаф Авидан изстрелва нереалността директно във вените си със сребърна спринцовка.

Защо от известно време насам нямам свързани постове?
Мога да ги принтирам и да ги ползвам за карта на латентната шизофрения или нещо от рода.
добре, важните точки от деня:

-заклевам се, че отново ще се спася в София
-но този път и ще надграждам върху спасеното си тяло
-да слушаш Асаф Авидан значи да изпаднеш в екзистенциална неопределеност
-сбогуване  с Варна след два дни
-отивам в Белвил да бера грозде с Божията помощ
-откъсвам се
-невероятно много ми се гледат Benjamin Button, Detachment, Across the universe
-имам телефон отново
-не вярвам на живота си

Някой ден отново ще имам собствена стая и луксът да плача спокойно няма да е чак такъв лукс, дотогава обаче спокойно мога да го отложа.
Отлагай всичко за зимата.
Става все по-леко.
Толкова леко, че
накрая ще изчезне.




понеделник, 25 август 2014 г.

в долината


(в долината между два хълма, място на затишие и така нататък)

Толкова е трудно.
Мислех, че ще намеря думите по пътя, а взех, че ги изгубих.
Искам да разкажа за това единствено, за да не го забравя, така ме посъветва и Дани, както забравих телефона си, както оставих китарата си и потника на Джон Ленън и може би здравия си разум и

добре, не така.

Започна на петнадесети юли.
Започна с това, че нямах очаквания. Как да имам? Всичко беше далечно и неистинско. Португалия си я представях като портокалово дърво. Франция беше чаша с кафе и акордеон. Швейцария беше планина с езеро от шоколад. Германия беше студена катедрала със затворени врати (и тук бях най-близо)
а понякога бяха и само имена, буквички върху шарената карта.
Какво е пътят?
Той е единственият университет, за който някога съм кандидатствала. Ходя редовно на лекции, напредвам с изпитите и - току виж- май ще ги взема с отличен!
Пътят ти го показва нагледно:
ето ги високите планини с хладните сенки, алените плодове с непознатите имена, ето ги тесните пътеки и неуловимия хоризонт, ето го и нащърбения океански бряг, ето ги хората, ето те и тебе
действай
събери едното с другото, раздели ги, извади корен квадратен, добави корен квадратен
НЯМА грешен отговор. Просто трябва да е лично твой.
Пътят ти дава всичко. Той е подлогът, ти си сказуемото.
Пътят ми даде толкова сбогувания, че сълзите ми пресъхваха още при посрещанията.
Даде ми прекрасното зелено тяло на хълмовете и сивата река на асфалта
Даде ми табели на всички езици и усмивки на границите
Даде ми сръбски тютюн и хърватско кафе
Даде ми вдъхновение да говоря с цялото си тяло, когато езикът не върши работа
Даде ми вълшебни книжарници и магически фонтани
Даде ми айриш пъбове и благословени бири
Даде ми  непостижими стени и неръкотворни стъклописи
Даде ми прах, скакалци и макети на бикове
Даде ми дъжд, градушка и пустинен вятър
Даде ми рани, синини, сълзи, пот и безсилие
но не и истинско отчаяние
Даде ми бодливи огради и баири
 и мостове
И след това ми даде пет дена рай
И ми даде  портвайн, риба, миди и камъни от Атлантическия океан, уют и онази португалска дума, която значи "носталгия по нещо, което се е случило в миналото и никога няма да се случи по същия начин в бъдещето"
И ми даде хората.

Съмърсет Моъм е казал, че "писателят е призван повече да знае и по-малко да съди". Аз давам своя принос със "и още повече да се моли".
За да оцелее някак след цялото знание, което тежи като пиратска плячка.
Не знам способна ли съм да съдя вече (даже и това да не значи, че потенциалът ми на знание е нараснал)
как да съдя
толкова много истории
зад толкова безразлични очи, зад толкова безизразни устни, зад толкова прилежно закопчани ризи, зад толкова наглед безинтересни лица
как да съдя?
Знам, че историите са там. Срещнах няколко. Те са милиони, повече , отколкото мога да побера, самото знание за съществуването им вече ме препълва.
как да съдя, когато вътре в себе си ги оправдавам, преди да съм отворила вратите на съдебната зала?
Пътят ми даде хората.
Благодаря ви,
казахме си, че ще се срещнем пак,
не си разменихме нищо,
не си казахме, че ще си липсваме, защото беше рано,
но ето че сега ми липсвате, а лицата ви остават зад запотеното стъкло на прозореца,
прозореца на колата
и се превръщат в красив сбор от прилагателни, съществителни и наречия
и в звезден куп от имена

(Ванеса, жената с червените плитки, тя каза "прекрасна си", той се занимаваше с керамика, не помня името му, уговаряхме си срещи навсякъде, руса коса, сини очи, какво беше онова странно име, дали беше естонец, танцувахме в Загреб, момчето на име Томас, а Дани ни откара до Цюрих и ни разказа за Индия, кестенява коса, очи като индийски украшения, пера по раменете, всички бяха толкова красиви,диви зверчета в естествената си среда,  ами онези толкова френски черти, излъчваха мекота и любопитство, очите му изглеждаха почти зелени, малкият Иван в Загреб, широко отворени клепачи и наивна усмивка, такова щастие, устните й винаги бяха червени, тя винаги беше лека и красива, помня усмивките им, помня как ни махаха с ръце, помня всичко)

но ще забравя.
И за да не ме убие това , ще се моля.
Сигурно никога няма да успея да напиша мемоарите си - губя се в думите , а това, което наистина чувствам, си остава в гърдите ми, някъде в трахеята, затяга примката си върху дробовете ми, тежи като котва, думите летят край мен прекалено бързо, не мога да ги хвана
Може би е по-добре? Може би трябва да си остане в тайна. Така имам шанса да опазя нещо свещено в себе си.
Тази изповед щеше да е много по-трезвена след две и половина чаши вино. По дяволите.

РЕЗЮМЕ:

Минахме през Белград, Загреб, Регенсбург и Мюнхен, в Швейцария палаткувахме, после Лион, Сан Етиен, Барселона, Мадрид, Иданя - а -Нова, Порто, Лисабон,
върнах се без китара и телефон,
но с цяла торба миди и камъни,
както и с шепа сръбски тютюн,
спахме на дивани и легла, на камъни и пейки, на палатка, на матрака на някакъв мадридски негър, в петзвезден хотел (аз лично не спах, защото чаках кога дилърите ще решат да ни изнасилят, но полежах на леглото и погледах Покемон), в дома на испански тираджия и във вагона на румънски тир,
всичко беше красиво, катаклизмите се случваха предимно вътре в нас,
изтощението е форма на радостта, както и отчаянието, трябва само да го обърнеш;
сега искам да си купя колело и китара, да отида в Индия, да уча фотография и да обичам простичко.

благодаря ви, ако четете това, защото молитвата - като своебразен епистоларен жанр - изисква получател,
а в тази объркана купчина думи и идеи има една молитва за надежда.




        




 


петък, 11 юли 2014 г.

инвентаризация

Раницата ми е 45 литра. Зарядно - 2 броя, телефон - 1 брой, минерална вода - 1 брой, задължително голямо шише, дъждобран, китара, дрехи....
какво забравям?
Все се чудя, макар че няма значение. Знам, че каквото и да съм забравила, няма да е фатално, даже и да изглежда така. Дали да си взема шампоан? Ужасно е не-керуакско да се чудиш дали да си вземеш шампоан и даже балсам за коса. Обаче нали го знам целия този пясък, тази пръст по пътищата, златния прах на самото слънце...
Добре е да си взема ябълка. Тютюн също. Ведрост, надежда, търпение, интуиция, адаптивност..
какво пропускам?
Исках да си взема тъмната пола с кръгчетата, но тя виси на раздрани ивици. Не знам как се е случило. По някакъв начин на Джулай. Ще взема роклята със синигерите, защото синигерите ми бяха любимите птици като малка. Ще взема потника с Джон Ленън, на който той държи глухарче пред окото си. Поне на мен ми прилича на глухарче, а май не е.
Ще взема чорапи и едно кожено яке. Ще ми се да си имам компас. Когато си татуирам компас, винаги ще знам къде съм. А после ще напиша песен, you will know why it`s hard to have a compass heart.

всички тези излишества не ви интересуват, знам.
аз се вълнувам, защото съм се самопредизвикала.
истина или риск...
и двете, за пълен резултат.
Посоката е Португалия. Обещала съм да опитам да се вмъкна на Бум фестивала. Тръгване: след 4 дена.
Ще пробвам да записвам тук как върви стопът....нещо като онези всички внезапно- станали-много-популярни-travel blogs, само дето моят няма да е популярен и едва ли ще има много снимки. Но се надявам да има истории.
 И думите направо да вонят на горещ асфалт, сол, вятър, бензин, пот, тютюн и истина. Моята истина. Нечия истина.

В края на минаката година, или може би началото на тази, в средата на софийската си кататония, докато предъвквах последните си солети и се опитвах да събера стотинки за едно хлебче, през затъпелите стени на черепната ми кутия се просмукваше мисълта за бягство, щипеше като лимонен резен по небцето, но аз обичам лимони.
киселият вкус на невъзможността...
И все пак, за да си спестя време в далечното бъдеще, тогава написах едно
прощаване
колко мило- за да си спестя ценното време.
в бъдеще.
Това прощаване вече не е толкова актуално и подходящо на фона на вятъра на промените, но все пак си е прощаване.
А когато се стигне до там, всяко едно върши почти една и съща работа.

"Между две цигари и две чаши водка
между две сълзи
между две падащи звезди
помощ, аз летя.
Когато листата се сипят наесен, фокусът е върху тях. Те си тръгват за пръв и последен път. Техният летеж е в кадър, а светът отстрани се размива
губи се
аз губя, губя всичко, вече е напълн о официално.
Нима толкова дълго и упорито повтарях, че всичко и всички са временни, че повярвах в това, това ли е днешната ми религия?
Временни жилища и временни дрехи. Временни опаковки и временни лица. Всичко е биоразградимо.
всичко е разградимо.
Вече не те е грижа за поредния човек, а за поредната отсечка.
помощ, аз летя.
Никой няма да чуе. Никой няма да знае. Мирът няма да бъде нарушен.
Бягството не е позорно, ако води към пътя, по който трябва да вървиш, за да стигнеш някъде.
Не е позорно.
Частично откъсване. Изсъхнала пъпна връв. Херметизирана каюта. Изолация и чистота, но изолация без стени. И-дзин.
Светът се върти като зар. Ти балансираш на самия ръб. В имеъо на пълното бягство и двете страни принасят жертви, но накрая, след години, които изглеждат като векове, всички са щастливи. Или поне някой е щастлив.

(благодаря за рибките)

прегледах всички снимки от всички стари албуми.

сбогувах се с всички моменти на смях, изненада, пиянско веселие, безсъние, безмълвие,
сбогувах се с поляните, с бетона на вълнолома, с паветата, с подлезите, с тревистите баири, с дървените столове, с пясъка, със следите,
с всички сенки на всички призраци,
сбогувах се с хора, с които мислех, че никога няма да се сбогувам,
сбогувах се с отдавна забравени лица
и с лицата, които виждам всяка вечер насън.
Сбогувах се с тях  като с бавно отминаваща песен, изпята от Бийтълс.
И се сбогувах с тях така, защото не бих понесла да го направя иначе.

без допир, без ръкостискания, сведени погледи,
без сърцебиене, без викове и стъпки,
без да обикалям всяко едно място
и да докосвам всяко едно лице.
сякаш не съм съществувала там.

Аз не съм смела, изобщо, не и сега, не и когато ме е страх,
че една сълза може да ме задържи със сребърната си паяжина.

сбогом и благодаря за рибките."

всъщност това е просто едно "до скоро",
което не се побира в раницата.




вторник, 3 юни 2014 г.

ореховата черупка

Отдавна не съм писала - или просто така ми се струва, струва ми се, но това не го ли прави истина? "Отдавна" - една от любимите ми думи, а другите са "минало", "бъдеще", "далече", "път", "някога"...
колко неща можеш да построиш с пет думи, колко църкви и замъци, настръхнали от копия.
миналото е отдавна,
бъдещето е далече,
пътят е някога, винаги някога,
винаги стръмно и никога равно,
винаги смъртно и никога вечно
винаги някога
пътят ме води да бягам.

Чувствам, как вече нямам други думи в речника си. Как отварям уста да кажа "наблизо" и казвам "далече".
Как отварям уста да попитам "кога ще се видим?" и казвам "минало"
и казвам "някога"
и само така си говорим всички, поколение на кукувичи деца.

Направих този блог с конструкцията на отговор.
Направих този блог, за да пиша в него в 3 сутринта, когато не знам дали това съм аз, когато думите не са мои и най-сетне отговарям на собствените си въпроси, както не бих отговорила на друг и както друг не би ми отговорил.
Направих този блог, за да гледам думите, когато съм самотна, защотодумите бяха първата ми любов.
Направих този блог, за да пиша в него, когато съм пияна и няма на кого да изпея песните си.

този блог е наистина мой, той е мъничък и простичък и не твърде остроумен, авангарден или циничен, уви, но той е мой и май е по-важен за мен, отколкото си мислех, нещата, които съм написала, всеки пост,
първият е написан в Слънчев бряг и, разбира се, чета, затварям очи, и го виждам пак.
писала съм за това, но не спира
затварям очи и виждам всички тези цветове, ясни като маслени бои, кристалният блясък на хотелските прозорци, ритъмът, горещината на асфалта, русите коси на туристите и на туроператорите от "Аполо", ароматите, нереалността,
затварям очи и виждам София и се опитвам да й кажа, че ще се върна, както се върнах и миналата есен, но успявам да кажа единствено "минало"
затварям очи и виждам дори Габрово, тревите край реката гъделичкат върха на носа ми, защото съм мъничка в един мъничък свят и мирише на пеперуди,
отварям очи и виждам Варна, сложила каменните си лапи върху гърдите ми, тънките й зъби - решетки от сол- почти закриват слънцето, улиците й са пълни с хора и съвършено пусти.

не съм писала отдавна, защото явно не мога да кажа нищо ново и нищо хубаво,
и нищо от това, което си мислех, че имам да поднеса на света, за  да видя смайването в очите му.
какво имам сега?
малко поезия и много страх
малко китара и още по-малко време
стагнация
И паниката: месец февруари, 2014, аз все още съм в София, живея (в Надежда - Княжево - Бъкстон) на няколко места едновременно, като това са места където живее предимно багажът ми, аз самата, безработна и безидейна, казвам на поредния съквартирант, че утре хващам стопа към Севлиево и ще се позабавя пет-шест дена
и така постоянно
най-естественото нещо на света
раницата ми не оставаше и ден в ъгъла
китарата- на гърба ми
обувките- без подметки
солети, вода и стар тютюн и каквото дадат господа тираджиите, от грозде до кафе и сандвич с маслини
беше най-естественото нещо на света.
паниката е: ами ако не мога вече, ако колкото повече седя, толкова повече се сраствам с този град, този град-паразит, ако ръцете ми се слеят с каменните му лапи и тялото ми със солените стълбове и очите ми опустеят като онези улици отвън,
тогава какво ще правя?

няма да пиша повече,
(освен поезия, защото какво ми остава, не мога да си отнема всичко)
докато не застана пред една дилема
и не избера една посока
и не си стегна нещастните кецове.

четвъртък, 8 май 2014 г.

ka like the wind



Eсенният вятър се завръща
от края на земята;
отново е във скута ми;
отново ми е тъжно
със есенния вятър.
Oтново ще се лутаме
из старите полета
из пустите хамбари
из мъртвите пътеки.
със вятъра в ръцете ми-
една последна вяра
във всичко и за всеки.
Oтново ми е тъжно;
в утробата на облака
снегът отново рита
Но вятърът се връща-
пресрещам го сред полет,
държа го до гърдите си,
той плаче, както плачат
сираците лисичета
във своите тунели.
Не ми отнемай вятъра,
Декември, остави ми го!
владей, но не разделяй.
до края на земята,
до сърпа на луната,
задръж, задръж зората си...

Снегът покри пределите.



петък, 14 март 2014 г.

вероника, животът е море



....и все още е до колене.

























































































































































пясъкът приема формата ни.
оставете ме да си играя с пясъка.
накрая откриваш това, което приливната вълна е изличила очертано върху костите ти.
и тогава се усмихваш.