четвъртък, 10 септември 2015 г.

the flying dutchman

 of all the poisonous tentacles, growing out of the heart of the creature we call fear, the worst is not the guilt, not the shame, not the anger or desperation,
but it is the apathy
apathy
blind and shapeless and colourless, silent and as soft as a cotton ball when it is pressing on your senses, higher than the sky, lower than the bottom you thought you already hit.
And you cannot cry.
You are not even complaining.
It is not desperation. It is not anger or pain. It is lying on your chest like a mountain you can not cross.
dont we have a lot of poets writing about it?
from the depths of their "writer s block" or whatever it is. Burying their quills in the ink and trying to pour the blood of the apathy on the clean sheets.
But you can not bleed it dry.
And it is staring at you from the whiteness like a devil's abyss.
you can not bleed it dry.
you can sing it to sleep, if you are persistent enough, but at the dawn of another day, on the brink of a new capital it will open its eyes and a cotton-soft growling will come out of his throat.
I am not begging for forgiveness anymore, nor am I making more excuses.
It is what it is.
I am burying the quill in the leftovers of my heart and the red ink is raining like a waterfall of  autumn leaves over the freezing ground.
Its really coming this time, the autumn.
And the monster inside me, above me, beyond me is stretching its shapeless body.
It is what it is.

Oh Ariadne, I am coming, I just need to work this maze inside my head.


понеделник, 17 август 2015 г.

една от онези сутрини в три следобед

мина време.
Боже, мина си, едно стабилно време.
Един малък век, събран в някакви четири месеца. Толкова ли са изобщо...
Тръгнах преди четири месеца не като пътешественик с лек товар на гърба си, тръгнах като удавник, скочих в ослепителната вода, а гърбът ми се прегъваше под товара, който можеше да ме завлече на дъното.
Ослепителната вода, която беше добра точно с това,че е ослепителна, че в нея не виждам нищо.

накъде? не знам. кой е този човек, с когото ще пътувам? не знам. палатка? пари? как? нищо не знаех. скочих като удавник. устните ми бяха сгърчени в усмивка.
отново си мислех "ето, откъсвам се, откъсвамсе, пак ще бъда чиста, пак ще бъда друга, пак ще видя неща, може би някой ден ще бъда тези неща, ще видя животи, които биха могли да  са мои, ще бъде различно, ще бъда далеч, няма да ме  хванат, ще изхвърля всичко от себе си, няма да се върна, никога, никога, никога"
Медитативната чистота на думата "никога".
В моменти на безмълвна  ярост я прекарваш по очертанията на тялото си като гъба, напоена с дъждовна вода и затваряш очи -
purification, дето се вика.

друго е сега.
Минах през Италия, откъдето не мислех, че ще мина. Искам да пиша за Верона в полунощ и Милано по обед, и онеси стъпаловидни поляни, които миришат на водопади, а също като един от героите на Хемингуей, не знам дали ще мога или дали ще успея. Смъртта е такова неопределено ограничение.
Изтощението на предела
схванатите крака и гръб
палатката под моста, под който минават влакове
китайска храна от контейнера и Джони Кещ на пейката
френското крайбрежие с неописуемо дивия пясък и океан и полу-миди, полу-камъни
вино в чаши от мидени черупки

после Испания,отново.
и , както се полага, щастие, което не може да се изпита извън тази гора с дървета като арки и водопади като тайна магия и къщи, пълни с музикални инструменти, ръчно направени свещи и звезди в дупките на покрива.
и, както се полага, страдание, което не си изпитвал преди и което те води през нови прагове,
навътре,
да, навътре в теб, ти винаги знаеш, че има още прагове, но същевременно всеки изглежда като последен, затова все още се изненадваш.
Когато престъпиш поредния и отвориш уста,за да вдишаш ледения въздух на новото, което винаги е било в теб.
Какво страдание, което впоследствие може да изглежда почти като любов.

Много неща по света.
ебаси.
А тук, в Ротердам, в период на почти невероятно  спокойствие и доволство, терасата е което ме подсеща къде съм. Поглеждам, надвесена над  перилата. Над сивата река кръжат чайки,точно пет малки нежни чайки, дъждът изглежда като мъгла, корабчета заглушават думите ни.
Нямам време да говоря за това, но съм тук, безтелефонна и не твърде парична и почти уверена, че някакси ще се оправят нещата.

обичайте, а и аз ще се опитам, и някак ще оправим нещата.
можем, можем, можем.



събота, 4 април 2015 г.

песента на розата



Почти съм се отърсила от поредната си кожа.
Не вярвайте на сълзите ми, на белезите ми, на тежките ми въздишки и леките ми кошмари,
на безнадеждния ми цинизъм,  захапал ръчно свита цигара,
не вярвайте на цялата тази февруарска кал,
за да не повярвам и аз в нея.

Ето, отърсвам се като змия, като пеперуда, като дърво. Хвърчат люспи и мъртви листа. И безсънието, и домашната ракия, и И-дзин и късметчетата на Лаваца ми предсказват ново начало.
Слава Богу, бъдещето отново е потопено в толкова ярка светлина, че изобщо не се вижда!



Тръгвам след може би четири-пет денонощия. 

"София на сбогуване" е едно съвсем самостоятелно състояние на духа, място извън физическото пространство, произведение на изкуството,
познато само на посветените.

Нямам нови думи да се сбогувам със София, а не искам да я обиждам
с вулгарността на повторението. 

Накъде води пътят?   Този път си нямам и най-бегла представа.
Слава Богу, бъдещето е забулено в светлина!






нека се науча.

Моля се на Ка, на Великата костенурка А`туин,
на Боконон да се науча как да задържам
 и предизвиквам безпогрешно
това състояние на лекота и сила, което те задвижва и придвижва и чрез теб, по блестящите нишки на духа, задвижва целия свят.

Нека се науча, няма да се възползвам неприлично много от това, обещавам.
Ако ли не, ще съм доволна и на доста по-прозаични постигнати цели
-нека постоянно имам китара до себе си
-и акордеон кахон хармоника кларинет там каквото дойде

-нека се откъсна от себе си без разкъсване
-нека науча испански
-нека пиша
-нека се върна в Ла Флореста
-нека стопирам кораб или лодка, или подводница, или самолет
-нека отида в Полша и Чехия и Индия
-нека скоча от онази въжена люлка над реката

-нека започна най-сетне да ползвам тялото си като инструмент
-имам предвид, че жонглирането, въртенето на пой и ходенето на лента не са съвсем недостъпни даже за саката чайка като мен
-нека откривам
-нека се върна, когато трябва да се върна, не преди или след това




това не е всичко.

ще са най-хубави нещата, които не очаквам, независимо дали ще ме наранят или не.
Сега съм глупава и не знам как да изкажа вълнението си.
Ако Джак Керуак е богът на пътя, ще се помоля на него да ми донесе спокойствие (не покой!) и търпение - тези прости неща, без които балансът е така невъзможен.
Сега съм глупава, но кожата ми пада и нотите на нови песни започват да вибрират в дърветата, сградите, съдовете, раниците,
сега съм тук, но след няколко дни,
сега съм несигурна, но скоро сигурността отново ще е мръсна дума.

Каква пролет е само.
 Каква пролет , в която да обичаш с цялото пространство на света.




неделя, 15 февруари 2015 г.

noonshine


три чернови и накрая екранът е отново бял.
прекрасен ден.
може би ми трябват не повече от пет реда.
за да кажа нещо, от което няма да заболи.
може би ми трябват не повече от три реда с по-малко думи.
но ще надвиша лимита леко.
прекрасен ден, за да тръгнеш по въже над света.
прекрасен ден, за да се надвесиш от ръба на земята.
прекрасен ден и чаша кафе.
слънцето е чаша кафе в една хубава сутрин.
никого няма да го заболи, ако кажа, че денят е хубав и че днес можем да очакваме нещо специално или поне да се постараем да бъдем добри към себе си и към някого.
всъщност тайната е, че ни боли постоянно, но винаги има равновесие.
прекрасен ден.
в предишните си две чернови написах нещо съвсем различно.
някой ден то ще бъде правилно и валидно.
в този ден ще бъде друга сутрин и слънцето няма да е същото, и гледката през прозореца ще е различна, и вероятно кафето няма да има същия вкус и може би нищо няма да бъде същото.
а може би всичко.
надвиших си лимита с около десет реда, ако не и повече.
дано между редовете да се е промъкнало нещо, което ще спази баланса на болката.
днес не разказвам истории, но може би скоро.
надявам се.
прекрасен ден и чаша кафе.
да тръгнем?
да тръгнем.


вторник, 10 февруари 2015 г.

one-way call

i am jumping
under the arc of my arms
with my face in my hair
(it`s this cold April air)
it is not a nice dream
under the stars.
there is nothing so nice
in my horrified eyes

In my eyes, a observer
could see everything clear:
the cliffs, growing bigger,
the trees, growing bigger,
the radiant spectrum
of the light of my fear
The far, growing bigger
my heart, growing bigger

It is not a nice dream
It`s so high, I am falling
for hours, for years,
I am so out of tears,
and I`m so out of screams
In the end, its the calling
of the ground that is left
Only falling is safe.

I am jumping, under
the arc of my arms
And the dream is not nice
but i`m closing my eyes
And the trees just draw closer
and the cliffs just draw closer
and with eyes shut, its calm
in the wind of their call

its a mastery
to keep yourself whole



P.S. хубаво е да слушаш Low roar, David Flynn и The Lumineers.
като билков чай с мед за слуха са.
това след Дилън и Джоан Баез, които те атакуват като отлежал сайдер.
чашата дъжд с лимонов сок е Ray Lamontagne.


неделя, 8 февруари 2015 г.

видения

достатъчно трагедия.

Единадесет етажа над земята приемам гледката през прозореца като подарък. От някои комини се вие дим. Мъглата отделя едно измерение от друго. Толкова е хубаво, че стоя надвесена през перваза, докато дробовете ми не се напълнят с болезнен скреж.
Имам мандарини и много ракия. И почти нямам тютюн. Положението е на живот и смърт. Чудя се дали най-лесният начин да се отървеш завинаги от НАП, Глобул и здравната каса не е да инсценираш смъртта си. Животът, оголен до кората на същността си, се приема като социална смърт.
Гледам силуета на Витоша. Обичам те, казвам й. Обичам те, защото си красива. Няма нищо повърхностно в това да обичаш някого, защото съществуването му те кара да изпитваш възторг. Това е не по-малко от извисяване на нивото на чистотата.
Гледам силуета на Витоша. Мисля си за елени със силни разклонени рога, за синия цвят на дима над сутрешния огън, за сиянието на портокаловите дървета, за бистри реки, скрили в себе си отраженията на разлистени дървета, от чиито клони висят въжени люлки.
Повярвайте ми, красиво е. Ще ми се да можех да обясня какво виждам. С тези думи мога да очертая единствено формата му, а главното си остава отдолу, под твърдите извивки.
Правим си кафе. Имаме шест стъклени и две пластмасови шишета, всички са пълни с ракия. Но сега пием кафе. И нямам никакъв тютюн.
Винаги ще обичам София както се обича човек.
От Варна се страхувам като от приказно чудовище.Габрово е призрак, който викам от време на време.
Но София винаги ще бъде жива жена. Сега е студена и красива. Когато ме гони, пак е красива. Тротоарите й са ме водили като карта. По тях съм намирала знаци. Когато София ме обича, цветята и фонтаните и паветата и поезията по стените ме притеглят в обятията си. Нямам какво да кажа за София, много хора са говорили за нея и напоследък още повече го правят. Аз съм една от онези, които я обичат. И не се чувствам ощетена или омаловажена, не ревнувам, не правя сцени. София е моя, както е и на другите.
Вчера си пуснах 30 секунди от Into the wild, разплаках се и го изключих. Беше изцяло физическа реакция. Казах си "Не сега", но почувствах един трепет, който ми каза 'Скоро".
Скоро!
Няма да мине много време.
И пак ще се чувствам свободна, без да се интересувам от дефиницията на свободата и истината, и любовта, и...
Пак ще видя конопените въжета, окачени на дървото над реката, а във водата ще трепти слънце.
Пак движението ще споява одушевените и неодушевените в едно.
Камък и дърво, цвете и птица, огън и кафе, път и дом.

Исках да напиша само две-три думи. Ето че не стана. Колко е различен човек всеки ден!
Вчера, сама в тъмния квадрат на прозореца, се обърнах с лице към Витоша и шепата светлини в подножието й. Започнах да говоря. Обърнах се към човек, който е на не по-малко от 4000 километра от мен. Чувствах се добре. Чувствах се, сякаш ме чува и одобрява думите ми. Усмихнах му се. За да му обясня, че всичко е наред. После измих чиниите и пих кафе от винена чаша. Беше четири сутринта. Написах едно стихотворение и половин песен.
Колко е различен човек всеки ден.
Същността му е неуловима, защото се крие в щастието, което е миг, повтарящ се на неравни интервали. Няма никакъв модел.

Исках да напиша само две-три думи. За кафето, ракията, портокалите и тютюна. За Боб Дилън и Джоан Баез. За софийските улици, по които вървиш посред светлини и хора, докато хората не започнат да ти изглеждат като светлини и обратното.За едното нищо. За едното всичко.

Гледам силуета на Витоша. Написах й стихотворение. Тя е пазителката на моята София. Не успях с две-три думи, но някой ден ще обясня всичко в мерена реч. Боб Дилън и Джоан Баез. Пазителите на свещения огън....
сънувах, че си мечтая как им говоря и ги моля да ми разрешат да пазя огъня.
над сутрешния огън се вие нежносив дим.
над реката се люлее конопено въже, а на брега е прострян стар хамак.
някъде тичат светли елени с разклонени рога.
студено е.

но огънят винаги се пази.

достатъчно трагедия.


 

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

блокада

явно не се нуждая достатъчно, че да пиша.
ако някой друг се нуждаеше, щеше да е достатъчно.
Ще се спусна пак по вълната, която те носи над неведомото и накрая ще изгубя всички думи.
Ако те са като ято птици, което едва удържаш с голи длани
Ако те са като връзка златни ключове, която можеш да носиш единствено в устните си
Ако те растат в гръдния ти кош като малки, крехки и екзотични цветя, които много трудно намират подходяща почва, светлина и количество влага....
ако приемем, че е така ,защото е така за мене,


оставям този абзац да виси във въздуха нарочно.
исках да кажа само, че е трудно.
ТРУДНО Е- две думи. Без да е оплакване. Или обвинение. Факт без контекст. Две думи, а не два абзаца! Не че двата абзаца нямат свое предназначение - слава Богу, хората са измислили предназначение за всичко - само че също така обичат да прехвърлят предназначението като топка и да го хвърлят или в този кош, или в другия, но не и в двата едновременно.

пиша с мъките на древногръцки цар в най-дълбоката дупка на Тартар
Мислех: ще избягам и тогава ще си го възвърна. Трескавия ритъм, който те вплита в ритъма на света. Хартията, която шумоли под напора на химикала като дъжд.
Избягах и започнах да го губя.
Нали може би така трябва да е? Не знам кого да питам за живота си. Не мога да изисквам от най-близките ми хора да се превърнат в съдници.
Нали може и така да бъде?
Може да бъде ето така:
Добрата стара Нокия-  на дъното на реката в  Ла Флореста. Работа по фестивали. На стоп не само из Европа. С китарата на площада на някой малък френски или испански или португалски град. Отново Джони Кеш и Боб Дилън. Отново скуотове и непредвидимост. Всеки ден може да бъде изненада. Всяка раздяла може да бъде подарък. Ще свикна. Ще се запозная с всички скитници пред социалните центрове в Макон и Вилфранш. Всяка изминала секунда ще бъде история. Ще полагам основите на нови стаи, огнища и прозорци и ще бягам, преди да са ме погълнали. И няма да пиша. И няма да пиша.
И по загорялата ми кожа ще има щастливи белези, устните ми ще миришат на авокадо, постоянно ще си купувам връзки за обувки, ще пия сайдер, ще се губя, ще бъде прекрасно.
И няма защо да бъда отчаяна, нали?

Блокадата не е фиктивна.
Те я въже от лед около ръцете ми, устните ми, дробовете ми. И думите я удрят с крилете си, блъскат я с метален звън, опитват се да промушат крехките си теменуженоподобни тела. Въжето стои. Блокадата не е фиктивна. Разбира се, че искам да я пробия.
И всъщност не, не се отказвам. Знам, че трябва да се боря с нея по силата на никаква логика. По силата на знанието.
Не успявам обаче в момента.
Това е едно превантивно извинение, не знам как ще се стекат нещата.

Щях да се радвам, ако нуждата ме подтикваше да пиша тук ,
даже и да е едното нищо,
даже и да е наръчник как се обича София,
даже и да е списък на любимите ми цитруси,
даже и да е име на забравен аромат,
даже и да е един куплет от нечие стихотворение,
даже и да са букви от азбуката,
даже и да е само  .

Нуждата не ме подтиква. Това е едно превантивно извинение.
Ако все пак избягам, ще бъда щастлива. Този път не ползвам "бягство" като синоним на "пътуване".
Пътуването е неизбежно. Другото е опционално.
Ако все пак избягам, оставила съм разпилените морски камъчета на думите навсякъде- така, че да прикриват следите ми- но съм ги оставила. Може и да не са достатъчно важни, но съм ги оставила. Нека донесат любов: някъде, някога, някому.

Вятърът на промените си духа константно, но когато се превърне в мокра есенна вихрушка и ароматът му защипе в ноздрите ти и залюти в очите ти , когато те намери на кафевия диван с тютюн "Дръм" в скута ти и таро карти върху коленете и се увие около раменете ти като питон, тогава е тревогата.
Ще ми се да бях като Хемингуей. Или Айрис Мърдок. Да ударя клавиатурата и последните две изречения да изпърхат с криле и да кацнат върху бялото пълни с надежда.
Нямам нуждата. Това е превантивно извинение. Писала съм молитви и сбогувания. Но това тук е с практична цел. Приемайте го както искате.
Не се усеща, но на вкус е като тежък речен камък, който докосваш с изтръпнал език, преди да го оставиш да потъне.