корабокрушенстване

Защо изпитах нуждата отново да пиша тук?
Защото е Коледа и улиците са пълни с мълчание и духове и понякога хора, които се прегръщат на някой ъгъл и си пожелават надлежащите неща, и магазинът ми се е превърнал в осветен от ярки лампи Ноев ковчег, който се носи на вълните на тишината?
Защото аз съм целият екипаж?
Има ли нещо в края на тази година, което ме връща към миналата аз - тази, която започна да пише тук, пълна с умора, но и с надежда, неизживяла толкова неща, но пълна с представите за тях?
Какво е това менгеме, което свива сърцето ми до орех? Защо всички песни ме давят в самата мен? Какво е това време, което свършва и какво е това, което идва? Ще бъде ли този път различно?
Същите детски въпроси. И, напук на всичко - все още някаква надежда. Значи детето е някъде в мен, просто не му давам пространство, място да разпери ръце, свободата да се поддаде на порива си да затича, да пусне хвърчило, да прескочи следващата пропаст на шега. Сигурно не му вярвам. Сигурно си мисля, че съм го затворила за негово собствено добро. Мразя да имам части от себе си, които не работят заедно, а това изобщо не помага.
Как да обичам това, което съм, когато нямам огледало, на което вярвам? Оглеждам се в хората и търся всичкi тези, които ще ми покажат различните ми ъгли по различен начин. Търся цялата перспектива, целия кръг от отражения, в центъра на който ще мога да застана неподвижно и може би да видя...Всички хора са толкова различни в ролята си на огледални повърхности - някои от тях изкривяват отражението ти като неспокойната повърхност на някоя река, други го обезплътяват, като стъклена витрина, така че можеш да видиш света през себе си, трети - трети са на парчета и отразяват частите на тялото ти разбъркано. А в четвърти се оглеждаш перфектно - толкова ясно, че не можеш да повярваш, че това си ти.
Толкова много огледала, но още не съм получила сбора от тях. Как да обичам това, което съм, докато не се видя? Аз самата не съм огледало за себе си.
Детето в мен- понякога усещам поривистите му движения, безгрижните му импулси, неугасналото любопитство - детето в мен е цялата чистота и мъдрост, която мога да постигна. Но е в плен на ужасен тъмничар. Тъмничарят му е егоистичен, деструктивен, колеблив, манипулативен, уплашен.
уплашен.
уплашен.
Страхувайте се от уплашените, защото те се защитават чрез нападение.
Това наистина съм аз. Не е цялото ми отражение, но е истина. И ако тези в живота ми, които ме обичат, не го виждат, значи ли това, че съм ги измамила? Значи ли това, че чудовището е сложило кадифена маска върху страшната си паст - за да оцелее? Значи ли ...? Питам , защото вече не знам. Питам, защото докосвам лицето си и не знам дали напипвам човешка кожа или кадифе. Питам, но не вярвам на никого.

Искам просто да намеря един човек, който да разсече битието ми на две, като наточен меч, и да отдели вярното от невярното. Нека е илюзия, нека е невъзможно - не е важно, стига аз самата да повярвам в това. Нека е човек или човешка идея, мъртвец или фантазия, нека е каквото и да е, стига да ме измъкне от този лабиринт, оплетен около тялото ми.
Отидох много навътре.
Сега не само магазинът ми е Ноев ковчег, а и съзнанието ми и аз продължавам да съм целият екипаж и да се нося по вълните, и да не виждам земя.
Не искам това да е поредната ми изгубена молитва, поредният обречен ритуал.
Какво в изтичането на тази година ме връща назад, към нуждата да пиша, да говоря на самата себе си?
Чувствам ли се като през 2013 - сякаш съм направила някаква, макар и малка, стъпка напред по пътя към желанията си? Сякаш поривът ми да избягам е толкова силен, че за пръв път надвишава страха?
Или като през 2014 - на прага на толкова нови начала, постоянно готова да бъда изненадана, осъзнала за пръв път защо са ми нужни хората?
Или като през 2015 - когато се опитах да се върна на същото място, за да пресъздам същите усещания, но се провалих? И когато в цялата болка от провала намерих нещо съвсем ново?
Или даже 2016 - въртележка от подновено щастие, която ме засили отново към апогея на траекторията ми?
2017 горчи върху небцето на съзнанието ми - всичко се връща за момент: изпитанията, изолацията, веригите, доброволния затвор, безсилието, огромното осъзнаване, че даже взаимната любов се бори със себе си. Отчаянието. Безизходицата.
2018 беше изход - дупка в стената, през която свеж въздух нахлу в дробовете ми и ме пречисти. Може би беше и комбинация от предишните години. Имаше първи стъпки, имаше  изпитания и несигурност, имаше стари и нови места, имаше лекота и накрая - завръщане. Завърнах се тук, откъдето някога започнах. Може би тези пет години бяха едно пътешествие, един цикъл, един кръг на въртележката. И сега, с нов въздух в дробовете си, ще започна нов.
Детето в мен се надява.
Отраженията ми ме гледат от всички посоки.
Светът се е наежил като котка, готова да скочи, и чака.
Каква ли е следвашата стъпка?
Засега Ноевият ми ковчег се носи с музикална плавност по вълните  и аз съм скована в тишината му; но съм застанала до прозореца и гледам навън, защото знам, че някога, скоро, ще видя земя  и моят крак ще остави първата си следа върху нов бряг.

                                     

2019 минус седем дена

Какво отчаяние. Не е ли смешно? Толкова години от моя живот минаха, толкова години от живота на цялото човечество, а доброто старо отчаяние е какво си беше и каквото си е било.
Като камъните - докосни лицата им, те са гледали небето със същото спокойно изражение преди стотици години.
Като морето - вземи една вълна в шепа и измий лицето си с нея.Стотици години синева ще изгладят острите ръбове на младостта ти.
Какво е отчаянието, ако не коравата, напукана като обезкръвена усмивка глина - глината на дъното, към което се връщаш отново и отново? Падайки, не ставаш веднага - оставаш върху коравата земя със затворени очи, опитваш се да се престориш, че нищо не се е случило, че всичко е безопасна илюзия в мрака на клепачите. Отвориш ли очи - ще видиш коравата глина, нашарена с черните филизи на пукнатините и ще знаеш, че това вече се е случвало.
Какво отчаяние.
Какво отчаяние?
Онова на големите храмове, чието ехо усилва сетивата ти, чиито свещи трептят в теб като в отражение. Онова на огромните стени на зимата, които те обграждат отвсякъде, сякаш си в търбуха на призрачен, бял кораб, който се движи в една необратима посока. Онова на разноцветните светлини, които вместо да те водят като фарове, танцуват измамно пред теб като блуждаещи огньове. Онова на самотните прозорци , върху чиито жълти платна се очертават самотни сенки с чаша в ръка. Онова на поредния край и поредното начало.
Ето я отново границата, острият ръб, който отделя едно време от друго, едно минало от бъдеще минало, един твой живот от друг. Ето я границата, ето те и тебе - вървиш към нея и се къпеш в сянката й. Ето я границата, но малко те е страх да се обърнеш назад и да видиш всичко, което остава след теб- тези мъртви тела, които някога си носил, тези боклуци, които някога са били съкровища, тези следи, които ще изчезнат.
И още повече те е страх да погледнеш напред - отвъд границата, където почти нищо не се вижда, но някакви форми се движат неясно и ти си в ужас, че може и да отгатнеш движенията им.
Затова просто вървиш, без да гледаш, и чувстваш как се приближаваш... Десет, девет, осем, седем...
Падащите искри на бенгалските огньове са близо.
Хаотичният пукот на малките бомби е близо.
Замаяните тълпи, които се срещат за секунда по средата на празни кръстовища и за секунда се сливат, са близо.
Близо е малиновото вино, полепнало по езика ти, клетката от хаотични разговори, чиито стени те прегръщат нежно; близо е изгубеното равновесие и намерената опора в нечие рамо, нечия длан, нечия честота.
Близо са краят и началото.
Ти ги очакваш с отчаяние и вървиш към тях със страх, но за момент, на гребена на границата, всичко се нажежава до такава степен ,че се превръща в щастие. И там, сред хаоса, сред цялата сплав от усещания, във вихъра на собственото ти тяло, всичко досегашно ще е забравено. Всичко ще е за първи път и всичко ще предстои.
Сърцето ти ще бие с часовника и сърцата на всички ще бият заедно с твоето.
И старата година ще се превърне в нова като река, която се превръща в море;
и ти неусетно ще се превърнеш в своето бъдеще.

между две капки

През покрива на света нахлува дъжд.
Аз съм сгушена в самотната си колибка.
Тишината е даже в стъпките на бягащите хора.
Това е както някога в Испания, само че не съвсем.
Някога в Испания седях върху леглото, под което нощем тичаха плъхове, с разнищена книга в ръка и свещ на масата. Някой друг седеше на матрака в ъгъла на стаята. Може би се чуваше тиха китара - нота по нота, нота по нота. Но над всичко това владееше дъждът. Той падаше през многобройните дупки в тавана и се удряше в металните тенджери и панички, които бяхме поставили на определени места - сякаш за котило невидими котки, но всъщност за дъжда. Той падаше и се удряше, ставаше и се удряше. Всеки метален съд звучеше различно и ние, хората, мълчахме и в тишината се чуваше бам-бим-дин-дон. Минор, мажор, бемол, прекрасни дисонанси.
Това беше тогава, а преди това мечтаехме да видим френски дъжд, аз и още едно момиче, и отидохме в Лион , и го видяхме, и тичахме, подложили лица под дланите му. Скрихме се в едно кафе и пихме от горещите чаши, и дъждът навън беше студен, а хората- щастливи и шумни, но капките надвикваха всичко с тишината си.
Първия път, в който валя дъжд на ел Камино де Сантяго, валя цял ден, валя такаа, че накрая свикнах достатъчно, за да вървя безгрижно, облечена в мрежа от сребърни мъниста. Всичко беше окъпано в блясък - облаците, тревите, незименната река, жълтите перила на моста, сенките ни, които се показваха толкова рядко, кестените, с които тъпчехме празните си стомаси.
Бродехме из този блестящ и тих свят и се чувствахме като деца, останали сами в тайна пещера.
Ротердам почака няколко дни, преди да ни посрещне с потоп. Когато паднаха първите капки, бях навън и свирех Боб Дилън. така че всичко беше подходящо. Когато капките се усилиха, крещях последните думи от песента с див възторг. В този момент дъждът беше мой съюзник и не се боях от копията му. Вятърът изтласкваше остриетата му във вертикални редици и те се забиваха в хора и сгради, и всички крещяха и тичаха, но възторгът беше по-силен от страха, а за тези, приютени под стрехите на магазини, най-силно беше чувството на споеност. Стояхме приютени и наблюдавахме този яростен спектакъл, почувствали се най-сетне малки, а думите на Дилън все още звучаха в главите ни.
Едно време във Варна си бяхме наумили да пием уиски в дъжда, сякаш сме в Ирландия, и аз тогава все още не бях виждала нежнозелените й равнини с открояващи се върху мъха сиви зидове и църкви, и коне с гордо протегнати шии, но когато заваля, отидохме в някакво малко барче и седнахме навън, така че да сме близо до падащите капки, и пихме уиски с лед. Близо до нас седеше някакъв човек с бяла брада, умни очи и шапка с широка периферия - оживял персонаж на Хемингуей. И всичко беше хубаво и спокойно, когато си обещахме, че някой ден ще пием същото уиски в Ирландия, облегнати на стената на изоставена църква, и ще пеем.
Когато бях малка, правех това, което правят децата - наблюдавах дъжда през прозорците на крепост, направена от одеяла. Бях със сестра си. Гледахме всичко - планините, ясните фенери на звездите, дъжда, първия сняг. Не мислехме. Всичко беше създадено за нас.
През покрива на света нахлува дъжд, а аз съм сгушена в празния си магазин.
Дъждът ме понася в бледите си ръце, сплетени в призрачна люлка. Дъждът е като светлините и сенките, като музиката- пренася те навсякъде, на всички тези места, където си стоял с мокри коси, с мокри очи и прогизнали обувки , без надежда за слънце. Само че слънцето винаги се завръща. И тогава копнееш щормът пак да те залюлее в бледата си люлка и да те понесе над златните павета, над замъглените скали, над разплаканите дървета.
Аз и той, той и аз, сами, като любовници , в ядрото на тези спомени.

manifesto

Нито имам нова надежда, нито съм изгубена по нов начин, но съм тук. Какво искам да кажа? Надявам се, че пръстите ми знаят, защото аз не знам. Смешното е, че ми трябва това място, този бял екран, тази публикувана тайна, за да разбера какво искам да си обясня.
Откъде дойдох? И какво дойде заедно с мен?
Чудовищата все оше пъплят зад стените ми. Играем си на криеница, но не сме приятели. Не сме и във война - то е като да се биеш със сенки по тъмно.
Бях къде ли не и мислех, че ще ги оставя там. Бях къде ли не и мислех, че ще донеса местата със себе си.
Но те остават там - слънчеви и недостъпни, ерозирали скални хребети, безкрайни редици лозя, покрити с роса, вода, разцепена на две от острието на слънцето, заснежени планини, застанали в кръг на стража. Красотата винаги е огромна. И остава някъде в теб, но когато поискаш да я извадиш и да я видиш, разтваряш стиснатата си шепа - и тя е празна.
Сега съм тук, с празни шепи. Опитвам се да остана на гребена на вълната, на гребена на красотата. Не забравяй, не забравяй, не забравяй. Мантрата на изгубените. Не забравяй щастието си. Не забравяй откъде си дошла. Не съжалявай нито за сантиметър от пътя си. Виж се, виж се, виж се. Виж отвъд очите си, отвъд умората, отвъд познатото и неопределимото. Стани непознат за самата себе си, виж се за първи път, виж какво си сега. Не винаги си била това. Не застивай, не застивай, не застивай. Не си позволявай да изгубиш движението, да се предадеш на покоя, който те превръща в камък.Твоята история няма да е тази на разочарованието. Всичко се променя, макар и бавно. Никнат ти кости, наченки на криле, косите ти отново са дълги, огънят в теб все още мъждука. Твоята приказка ще бъде от старите, чиито корени черпят живот от омагьосаните гори, коварните блата, танците за дъжд, звездите, непокрити от изкуствена светлина.И ти самата ще се превърнеш в тази истина, която толкова търсиш. Не се съмнявай, не се съмнявай, не се съмнявай. Усъмниш ли се, падаш обратно; усъмниш ли се , превръщаш се в камък. Твърде много приказки свършват така.
Дошло е някакво време, което не е идвало преди.
Така че пий и дишай, слагай си обеци в косите, носи котките на ръце, яж авокадо, казвай "да", измисляй си сюжети , наблюдавай сенките въху платното на нощната лампа, играй Диксит, свири, докато не те заболят пръстите и сърцето.
Твоята приказка ще се разказва с лекота някой ден.



Това казвам сега, а по-късно ще го разбера.