между две капки

През покрива на света нахлува дъжд.
Аз съм сгушена в самотната си колибка.
Тишината е даже в стъпките на бягащите хора.
Това е както някога в Испания, само че не съвсем.
Някога в Испания седях върху леглото, под което нощем тичаха плъхове, с разнищена книга в ръка и свещ на масата. Някой друг седеше на матрака в ъгъла на стаята. Може би се чуваше тиха китара - нота по нота, нота по нота. Но над всичко това владееше дъждът. Той падаше през многобройните дупки в тавана и се удряше в металните тенджери и панички, които бяхме поставили на определени места - сякаш за котило невидими котки, но всъщност за дъжда. Той падаше и се удряше, ставаше и се удряше. Всеки метален съд звучеше различно и ние, хората, мълчахме и в тишината се чуваше бам-бим-дин-дон. Минор, мажор, бемол, прекрасни дисонанси.
Това беше тогава, а преди това мечтаехме да видим френски дъжд, аз и още едно момиче, и отидохме в Лион , и го видяхме, и тичахме, подложили лица под дланите му. Скрихме се в едно кафе и пихме от горещите чаши, и дъждът навън беше студен, а хората- щастливи и шумни, но капките надвикваха всичко с тишината си.
Първия път, в който валя дъжд на ел Камино де Сантяго, валя цял ден, валя такаа, че накрая свикнах достатъчно, за да вървя безгрижно, облечена в мрежа от сребърни мъниста. Всичко беше окъпано в блясък - облаците, тревите, незименната река, жълтите перила на моста, сенките ни, които се показваха толкова рядко, кестените, с които тъпчехме празните си стомаси.
Бродехме из този блестящ и тих свят и се чувствахме като деца, останали сами в тайна пещера.
Ротердам почака няколко дни, преди да ни посрещне с потоп. Когато паднаха първите капки, бях навън и свирех Боб Дилън. така че всичко беше подходящо. Когато капките се усилиха, крещях последните думи от песента с див възторг. В този момент дъждът беше мой съюзник и не се боях от копията му. Вятърът изтласкваше остриетата му във вертикални редици и те се забиваха в хора и сгради, и всички крещяха и тичаха, но възторгът беше по-силен от страха, а за тези, приютени под стрехите на магазини, най-силно беше чувството на споеност. Стояхме приютени и наблюдавахме този яростен спектакъл, почувствали се най-сетне малки, а думите на Дилън все още звучаха в главите ни.
Едно време във Варна си бяхме наумили да пием уиски в дъжда, сякаш сме в Ирландия, и аз тогава все още не бях виждала нежнозелените й равнини с открояващи се върху мъха сиви зидове и църкви, и коне с гордо протегнати шии, но когато заваля, отидохме в някакво малко барче и седнахме навън, така че да сме близо до падащите капки, и пихме уиски с лед. Близо до нас седеше някакъв човек с бяла брада, умни очи и шапка с широка периферия - оживял персонаж на Хемингуей. И всичко беше хубаво и спокойно, когато си обещахме, че някой ден ще пием същото уиски в Ирландия, облегнати на стената на изоставена църква, и ще пеем.
Когато бях малка, правех това, което правят децата - наблюдавах дъжда през прозорците на крепост, направена от одеяла. Бях със сестра си. Гледахме всичко - планините, ясните фенери на звездите, дъжда, първия сняг. Не мислехме. Всичко беше създадено за нас.
През покрива на света нахлува дъжд, а аз съм сгушена в празния си магазин.
Дъждът ме понася в бледите си ръце, сплетени в призрачна люлка. Дъждът е като светлините и сенките, като музиката- пренася те навсякъде, на всички тези места, където си стоял с мокри коси, с мокри очи и прогизнали обувки , без надежда за слънце. Само че слънцето винаги се завръща. И тогава копнееш щормът пак да те залюлее в бледата си люлка и да те понесе над златните павета, над замъглените скали, над разплаканите дървета.
Аз и той, той и аз, сами, като любовници , в ядрото на тези спомени.