събота, 4 април 2015 г.

песента на розата



Почти съм се отърсила от поредната си кожа.
Не вярвайте на сълзите ми, на белезите ми, на тежките ми въздишки и леките ми кошмари,
на безнадеждния ми цинизъм,  захапал ръчно свита цигара,
не вярвайте на цялата тази февруарска кал,
за да не повярвам и аз в нея.

Ето, отърсвам се като змия, като пеперуда, като дърво. Хвърчат люспи и мъртви листа. И безсънието, и домашната ракия, и И-дзин и късметчетата на Лаваца ми предсказват ново начало.
Слава Богу, бъдещето отново е потопено в толкова ярка светлина, че изобщо не се вижда!



Тръгвам след може би четири-пет денонощия. 

"София на сбогуване" е едно съвсем самостоятелно състояние на духа, място извън физическото пространство, произведение на изкуството,
познато само на посветените.

Нямам нови думи да се сбогувам със София, а не искам да я обиждам
с вулгарността на повторението. 

Накъде води пътят?   Този път си нямам и най-бегла представа.
Слава Богу, бъдещето е забулено в светлина!






нека се науча.

Моля се на Ка, на Великата костенурка А`туин,
на Боконон да се науча как да задържам
 и предизвиквам безпогрешно
това състояние на лекота и сила, което те задвижва и придвижва и чрез теб, по блестящите нишки на духа, задвижва целия свят.

Нека се науча, няма да се възползвам неприлично много от това, обещавам.
Ако ли не, ще съм доволна и на доста по-прозаични постигнати цели
-нека постоянно имам китара до себе си
-и акордеон кахон хармоника кларинет там каквото дойде

-нека се откъсна от себе си без разкъсване
-нека науча испански
-нека пиша
-нека се върна в Ла Флореста
-нека стопирам кораб или лодка, или подводница, или самолет
-нека отида в Полша и Чехия и Индия
-нека скоча от онази въжена люлка над реката

-нека започна най-сетне да ползвам тялото си като инструмент
-имам предвид, че жонглирането, въртенето на пой и ходенето на лента не са съвсем недостъпни даже за саката чайка като мен
-нека откривам
-нека се върна, когато трябва да се върна, не преди или след това




това не е всичко.

ще са най-хубави нещата, които не очаквам, независимо дали ще ме наранят или не.
Сега съм глупава и не знам как да изкажа вълнението си.
Ако Джак Керуак е богът на пътя, ще се помоля на него да ми донесе спокойствие (не покой!) и търпение - тези прости неща, без които балансът е така невъзможен.
Сега съм глупава, но кожата ми пада и нотите на нови песни започват да вибрират в дърветата, сградите, съдовете, раниците,
сега съм тук, но след няколко дни,
сега съм несигурна, но скоро сигурността отново ще е мръсна дума.

Каква пролет е само.
 Каква пролет , в която да обичаш с цялото пространство на света.