петък, 26 юли 2013 г.

мастило

Всъщност защо ти е да можеш да пишеш.
Всеки втори е хванал молива и подрежда
думите
в колонка
сякаш това
ги прави свещени,
сякаш това замества
истинския огън,
за който имаме само спомени,
не по-нереални от родовата памет.
Не че им пука за думите наистина. Не че им пука защо хората ги четат, стига да ги четат. Стихосбирки се издават със всяко мигване на окото. Сякаш става дума за хартиени самолетчета. А по-добре да бяха хартиени самолетчета, натоварени с думи, които значат нещо за някого.
Представяме си това късче хартия, изписано с индигово, как прекосява растояния, които никой не може да прекоси, как минава над океаните с лекотата на прелетна птица, как лети над пустинята, срещу вятъра, напук на физиката, представяме си цялата тази надежда в едно нищожно късче хартия , както и думи на всички езици, прочетени от хиляди гласове.
Видението трае един миг, както и всичко останало.
Защо ти е да можеш да пишеш?
Ще трогнеш някого, но ти искаш да трогнеш всички. С безумния наивитет на децата и приказните същества от фентъзи историите, ти искаш да намериш ключа, който отваря всички врати.
Не може да няма такъв ключ, казваш си. Не може да няма такъв ключ. Всички сме хора, слезли от едно и също дърво, изваяни от една и съща глина, изпълзели от едно и също море, оформени от праха на една звезда
и какво ли още не
Затова трябва да има нещо, нещо, нещо, което да побутне тази частица, това коренче, да, знаеш, че ключалката съществува, не е мираж, просто сме повярвали, че е, захвърлили сме я при митовете и легендите и ти си представящ как я намираш,
как пъхаш ключа
и как светлина, съвсем различна от неоновата, а и от познатата слънчева светлина, залива всичко и прониква през костите, както не е прониквала досега.
всички сте в светлината.
видението трае един миг, както и всичко останало.
защо ти е да можеш да пишеш?
Ти знаеш защо.

в небето, много далеч от теб, летят хартиени самолети.

понеделник, 22 юли 2013 г.

кофеинова криза

стигаме до криза на средната възраст на двадесет години посредством въпроси за голямата истина.
къде е тя? каква е тя? какво е всъщност 42? какво ще увенчае и оправдае сълзите, безплодното лутане и неосъществените нужди?
Не е само липсата на старание. Понякога се стараем до болка. Цялата сила на мускулите ни, цялата нежност на пръстите ни, целият трепет на сърцата ни отива в това старание. Отдаваме се- и чакаме, вече омаломощени, да бъдем възнаградени за това.
Само че
тогава
внезапно
това не се случва.
Тогава се питаме: защо? Питаме се: направил ли съм нещо? Питаме: какво съм направил в предишния си живот? нещо ужасно ли е било? само сега ми е отказан достъпът до обикновеното щастие? защо днес и защо на мен?

Стигаме до криза. Криза на средната възраст, финансова криза, емоционална криза, криза на човечеството. Криза като всички кризи: не виждаш изхода, докато не излезеш.
А дотогава се луташ-по стъпките си- сред въпроси, които имат отговори, но не водят доникъде.
Има правилни въпроси.
Някои от тях имат правилни отговори.
Има правилни места.
Има правилни хора.
Тогава и ти си правилен. Ти, ти винаги трябва да бъдеш в средата на този възел от правили константи.

Ти се питаш къде е истината, коато те боли най-силно. Намираш я, когато не питаш. Не питаш, когато си щастлив.
ще усетиш вкуса на кръвта си хиляди пъти
сълзите ти ще удавят цялата морска вода
ще помиришеш пръстта, докато падаш на колене
ще губиш и ще губиш и ще губиш и ще губиш
каквото        и       да      правиш
...и единственото правилно нещо е да продължиш, защото ще бъдеш способен, защото така си проектиран, защото си гъвкав, адаптивен, възприемчив, със скелет като стомана и каучук едновременно. Ще продължиш, защото ще си способен и защото ще е ужасно лесно да повярваш, че не си, но никога няма да излъжеш напълно кръвните си клетки
Ще продължиш, защото това ще е правилно,
като вечната истина.

събота, 20 юли 2013 г.

череши в небето

поредната ти битка е пред теб.
а краят-ужасяващо далече.
каква шега с безгрижното дете,
готово да бере череши вечно.
Нали не бе готово за кръвта.
Нали не бе подготвено за мрака.
Умората, надвиснала в нощта,
мълчанието, с което тръгва влакът..
Не знаеше, как гърлото горчи,
докато още късаше череши.
Закри със длан от слънцето очи,
когато спусна длан след миг- валеше.
Така се случи лошата шега.
Поредна битка чака на перона.
А горе, чак над мократа дъга
за теб блестят
черешовите клони.

неделя, 14 юли 2013 г.

a generation lost in space

хората не плачат вече по концерти.
защо не плачете? защо е нелепо и абсурдно музиката да ви кара да изпитвате такава любов, че да се разплачете под огромната и смазваща тежест, кога това се превърна в произведение на сатирата и хумора?

не, протестите не са глупави. те са много сериозни и страшни.
те са такива, защото не опират само до политиката, а до самата сърцевина на тази тълпа от млади хора, които не виждат друг начин да изразят гнева и обидата си, освен чрез викове
думите
виковете
и накрая камъните
И това е напълно обяснимо, защото няма как да се борим за мира, при положение, че няма война и че слабите ни удари са насочени срещу огледална повърхност, която само ги отразява
и нищо повече
ние, средните деца на историята, обърканото поколение, изгубени в космоса, пространството и времето.
Посоките се променят заедно с нас.
Наистина сме объркани.
Дойдохме тук, ние сме тук и сега, но за какво? Стремим се към своя, лична цел, цел, създадена специално за нас и в отчаянието си правим това, което е заложено в кръвните ни клетки: да се борим
борбата, тя присъства навсякъде.

А целта....никой не иска да мисли за това колко е проста целта. Никой не иска да повярва, че всички копнеем единствено за единство.За събиране на разпилените части. За един наистина световен мир, в който всеки човек е в мир със всеки човек.
Целта, тя е щастието. Може би то се състои в самия път към щастието, може би е различно за всеки. Целта е телепатията. Всички да изпитаме споделена любов на едно и също място, по едно и също време.
Това място е Земята и това време е сега. Лишени от дългогодишните войни между държави-гиганти и периодите на непосилно-строгите забрани, ние все още не сме лишени от цел.

защото тя винаги ще е там. за всяко едно поколение.
нашата борба не е безсмислена, защото е наша
и може би чрез нея ще се научим да плачем отново.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

пет сутринта извън реалността

не е реална нито тази сутрин
с лилавия си мрак и чашата кафе и тихите тераси,
не е реална вчерашната вечер,
с танцьорките по бара и по масите
и барманите с тъмните фуражки,
не е реална вчерашната сутрин,
в която се прибирахте безсилни по безлюдното шосе
и май се зазоряваше край вас,
и май се зазоряваше в очите ви,
ала това не бе реално
и ти не си реална днес.
Не са реални днес косите ти.
Не е реално днес сърцето ти.
Копнежите, преплетени в гърдите ти.
И даже болката не е реална днес.
Не знаеш как или защо, но пак се зазорява
във нереалното пространство на небето.

и тъй, ти вдругиден ще видиш пак морето
тогава ще е най-ужасно нереално,
тогава ще е тъй ужасно близко до сърцето ти
и тъй далече от живота, който водиш.
Тогава ще е твоето проклятие.
За ден, или за два, а после ще избягаш.
И пак ще видиш как се зазорява
над цветните, безумно цветни сгради.
Това дори не е стихотворение.
Това не е, това не е реално днес.
Поне не по-реално от душата ти
от тази сутрин, вече светла,
това изстинало кафе

една лъжа е твоето проклятие.

сряда, 10 юли 2013 г.

Шумът на върбите

колко е хубаво да гълташ сълзите си, докато слушаш Пласибо и пушиш цигара с насечени движения, сякаш натискаш спусъка на  пистолет, пъхнат в устната ти кухина. бам-бам-бам.
беше забравила колко е хубаво,
защото всичко сякаш беше отдавна.
животът ти беше отдавна.
времето ти беше отдавна.
ти беше отдавна.
ти, ти си затворник на ничието пространство. Живееш живота си извън себе си.

сещаш се за "Шумът на върбите" и чувството е много хубаво-чувството, че си опазила нещо, нещо крехко и отдавна отминало- и виждаш меките, разнищени корици на книгата, плачещата върба зад завоя, реката, слънцето, едно детство на слънце и ожулени колене, детство, изпълнено с шум и с върби.
Шумът на върбите.
Как те завръща това,
как се чудиш кога ще спреш да се завръщаш
"Сега"- то е необяснимо и напълно нереално, като филм на Тери Гилиъм, "тогава"- то се възприема напълно естествено и безболезнено.

Но стига.
В клоните на върбите всъщност няма вятър. Реката стои неподвижно. Това не е магия, Хари, фотографиите не се движат, нито те поглъщат
стига да бягаш достатъчно бързо, да не попаднеш в магнитното им поле.
Не, стига. Върбите отдавна не шумят. Тук шумят единствено сградите.
Високите хотели, боядисани в акварелни цветове, озарени от блясъка на кристалните басейни и от смеха на вечно-щастливите руси хора, които изглеждат като някаква нова футуристична раса. We are running up that road, we are running up that hill, we are running up that building.

Тук- на Слънчев бряг, нечията представа за райската градина- магазините се повтарят плашещо често. Магазини-клонинги. Това е , защото туристите искат едно и също и има само мънички разлики в цената и местоположението.
 Отидете на Аквапарк. Забавлявайте се със семейството си в Аквапарк. Купете си розово масло. Купете си картичка с лика на хотела. Купете си още една.
Качете се на синьото влакче.
Качете се в каляската, тапицирана с розово кадифе. Качете се в каляската, тапицирана с алено кадифе. Нека конете ви повозят
из това лишено от романтика място, което не е нито Париж, нито Ню Йорк, а вие не сте нито Мег Райън, нито Хю Джакман, вятърът е задушен, копитата на коня се спъват в потоците от минувачи и всъщност няма никакво чувство на свобода или освобождаване, вие си яздите шибания кон, защото виждате, че всички туристи го правят, след като си купят розово масло и картичка, а вие сте един добросъвестен турист по джапанки и хавлия, чиито деца искат да яздят коня, защото е голям като по филмите
да.
Аз съм тук, на изток от рая. А раят, както правилно се е сетил Милтън, е изгубен.

къде е всичко, което познавам?
Къде са софийските павета, нашарени от релси, непрекъснатите фонтани, звънящите трамваи, СУ, Народният театър, пред който толкова пъти сме пушили трева и сме плакали, къде са впрочем всички места, на които съм плакала?
Това не е мое.

не че съм нещастна
не че е трагично
просто това не е мое и сега не съм сигурна, че съм жива.

не че съм нещастна, просто съм в паника

Къде и кога? Къде и кога съм?Къде и кога съм?
Всички кости ме болят, изпитвам перманентна нужда от константен сън, получавам сърцебиене и се изплъзвам от орбитата на Вселената.
не е възможно да съм на двайсет, просто не е възможно.


петък, 5 юли 2013 г.

365 дни

светът се завъртя.
и какво от това, по дяволите, какво от това?
светът.
ще преживееш ли един пълен 24-часов ден без да се оплачеш поне веднъж?
се завъртя.
без сълзи- нито в очите, нито дълбоко зад очните кухини, нито във вените, костите, сърдечните камери, никъде? не?
светът се завъртя и се завъртяхме и ние.
Някои стояха по-здраво на земята. Някои останаха. Останаха там, където бяха. Останаха със силата на спокойни столетни дървета- над земята, над водата, на своето място.
Други се завъртяха, завъртяха се заедно с непостоянния земен корпус, в ритъма на нечие сърцебиене, уплашени да не би да спрат, центробежна сила, просмукала се в кръвта, състояние на душата, граничещо с ураган, те летяха, летяха, летяха. Ужасени, че ще спрат. Забравили, че има къде да се върнат.
те не притежаваха нищо от спокойствието на дърветата,
или от спокойствието на повторението на сезоните, приливите, циклите и движенията.
не притежаваха нищо.
светът....
и какво, по дяволите, нали всички живеят с това, нали всички живеем с това, нали се е случвало, нали е свършвало само за да започне пак, защо трябва да те е грижа
защо трябва да те съсипва
защо трябва да те докосва
защо трябва да е част от теб
защо всички тези места, малки места и големи пространства, защо тези предмети, стени с твоите отпечатъци по тях, защо тези хора
.светът се завъртя.
всички те бяха свидетели. и ти беше свидетел. и никой от вас не направи нищо,
защото така трябваше да стане.

под мрежата

Просто дума.
като любов, като страх
като млада безкрайна река,
като полет, като пролет над нашия град,
просто дума, която да вземеш в ръка,
да разпръснеш над чуждо поле
и да чакаш да стигне небето
в един предрешен кръговрат
Просто дума, която мога
да кажа само на теб
Като пролет, като море
във началото на пролетта,
като дълга безкрайна пътека,
натежала от прах, натежала от страх,
и изящно попила кръвта.

кажи ми, че пак ще се върнем,
чисто нови, безкрайни и нежни,
че ще дойдем във своите стаи,
че ще дойдем на своите пейки,
още днес, още идната пролет,
още с тези сълзи и надежди,
че от този момент ще живеем,
кажи ми че още са там бреговете,
дай ми дума, която да взема
за да стигнем най-после небето
просто дума

като аз, като ти, като дъх над света,
като спящо море, покрило телата,
като дълга мечта,
като бряг, като лудост,
като мост над земята,
ние заедно ще достигнем небето
още днес, още идната пролет,
с още младите си нозе,
с още младите си ръце,
оцелели чрез своите спомени.
кажи ми
че още имам сърце.



сряда, 3 юли 2013 г.

обикновен пост за оскар уайлд

САЛОМЕ
 Е добре, ти видя своя бог, Иоане, но мене, мене ти никога не видя! Ако ме бе видял, ти би ме обикнал. Аз те видях и те обикнах. О, как те обикнах!... Аз още те обичам, Иоане, само теб обичам... Жадна съм за твоята красота, гладна съм за твоето тяло и нито вино, нито ябълки могат да утолят моето желание. Какво да правя сега, Иоане? Нито реките, нито моретата могат да угасят моята страст. Аз бях принцеса, а ти ме презря. Бях девица, а ти ми отне девствеността. Бях целомъдрена, а ти наля огън в жилите ми.. Ах, ах, защо не ме погледна?
 Ако ме бе погледнал, ти би ме обикнал.
Знам, че би ме обикнал— тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта. Само любовта трябва да се гледа.

                                                  на сцената става съвсем тъмно


 ГЛАСЪТ НА САЛОМЕ
 Ах, аз целунах твоите устни, Иоане! Аз целунах твоите устни. Загорча ми на устата. Дали това не беше вкусът на кръвта?... Не, може би това бе вкусът на любовта... Казват, че любовта горчи... Но все едно. Все едно. Аз целунах твоите устни.



теорема едно

"същата усмивка и ръката същата".

защо не сме същите? Никой не е същият. Аз не съм, вие не сте. Не е никакъв шок, никаква изненада.
Просто поглеждам назад, към кожата, от която съм излязла, към онова тяло, което стои, полу-прозрачно като призрак, в светлата арена на спомените....Това е важно, там винаги грее слънце- колкото по-назад се връщам, толкова е по-силно слънцето, толкова е по-синьо небето, толкова повече изглежда като друг свят.
Поглеждам назад, към себе си.
 Не виждам едно тяло и едно лице- виждам десетки лица, десетки танцуващи силуети, виждам малко дете с фризби в ръка, виждам момиче, което се състезава с вълните и друго, което се учи как да разпъва палатка, и трето, което стрива аспирин на прах, и четвърто, което се събужда в 6 сутринта без спомени и още, още, още.
Поглеждам назад. Това е лошото, това се опитвам да кажа- на себе си, най-вече на себе си.
Поглеждам назад-постоянно поглеждам назад. Извръщам се. Преследвам сенки до ръба на ъглите. Поглеждам назад. Главата ми е вечно обърната и не виждам това, което се идва срещу мен. Може би е буря, може би е гигантска вълна, която ще превърне всичко в море, може би е каменна стена, през която няма да мога да премина.
Не мога да видя. Това е особен вид слепота.

Всъщност как човек се променя доброволно и съзнателно? Как, когато промяната е резултатът, който се получава при съответния сбор от място, време и обстоятелство? Ние сме само жертви на промяната, независимо дали сме доволни от нея или не.
имаме ли силата да се протегнем през времето, пространството и обстоятелството и да ги огънем така, че да прилепнат точно по наш размер?

Много е хубаво да вярвам, че "да". Много е хубаво да си мисля "да". Да казвам "да".
 Да бъда "да".
във този геометричен свят надеждата е успоредна на страха.
и всички бавно, неуспешно, сполучливо, нетърпеливо, спокойно, гневно, любопитно, мълчаливо, всеотдайно търсим проклетия хикс.

вторник, 2 юли 2013 г.

protège-moi protège-moi protège-moi protège-moi









Don`t you know that you want to be free,
no matter what, kid, no matter what,
hands in the air, strong heartbeat,
no matter what, kid, no matter what

Say how the birds are finding their way?
How do they know where to go, when to stay?
And you go and you walk
in the shadow of their wings
No matter what, no matter what, kid

morpheus

пореден приют сред дивите дебри на публичното пространство.
усещам сърцето си много ясно-всеки един удар като отделен фрагмент-усещам как се изпъва като пружина, заедно с клепачите, цяло едно претоварено тяло, тяло, претоварено като древна машина,
претоварено, грешка, невалиден код,
тяло, в чиито вени има само въздух,

и ето, нуждата от сън изкривява света, сякаш съм се надвесила твърде близо над лупата, силуетите се превръщат в мъгла, гигантски глави върху тънки тела, устни, които оформят само тишина, звуци, приглушени като от старо радио
Светът в 3 сутринта. Светът през възпалените ти очи. Светът, неравномерен като пулса ти. Свят, от който нямаш нужда в 3 сутринта. Нямаш нужда от нищо в 3 сутринта. Безтегловен си, пълен с въздух, 100 процента чист. Безсънието ти (насилственото безсъние) е като ключ, който ти дава власт над замъка на живите  и спящите.

"светлината и стената, а между тях-живите и останалите"

Най-важното е, че всичко е дяволски просто в 3 сутринта. Белезите избледняват. И болката, и носталгията, и радостта, и гневът- всичко е чисто и ясно,  нищо не е прекалено страшно, никое решение не е невъзможно
и решения се вземат, вземат, вземат.

"3 a.m."- една малка планета, чиято повърхност блести в мрака. Не я достигаш само ти. Не я достигам само аз. И все пак там е празно. Толкова е тихо, че да си представиш как сърцето ти избухва е най-лесното нещо на света

през горчивата слюнка с вкус на кола с кафе
през лютивото усещане за зачервени клепачи
през света, който се превръща във водовъртеж,
едно претоварено тяло, чиито вериги скърцат, едно тяло, на една планета,
където е много тихо
и мислите ти се връщат при тебе.