какво забравям?
Все се чудя, макар че няма значение. Знам, че каквото и да съм забравила, няма да е фатално, даже и да изглежда така. Дали да си взема шампоан? Ужасно е не-керуакско да се чудиш дали да си вземеш шампоан и даже балсам за коса. Обаче нали го знам целия този пясък, тази пръст по пътищата, златния прах на самото слънце...
Добре е да си взема ябълка. Тютюн също. Ведрост, надежда, търпение, интуиция, адаптивност..
какво пропускам?
Исках да си взема тъмната пола с кръгчетата, но тя виси на раздрани ивици. Не знам как се е случило. По някакъв начин на Джулай. Ще взема роклята със синигерите, защото синигерите ми бяха любимите птици като малка. Ще взема потника с Джон Ленън, на който той държи глухарче пред окото си. Поне на мен ми прилича на глухарче, а май не е.
Ще взема чорапи и едно кожено яке. Ще ми се да си имам компас. Когато си татуирам компас, винаги ще знам къде съм. А после ще напиша песен, you will know why it`s hard to have a compass heart.
всички тези излишества не ви интересуват, знам.
аз се вълнувам, защото съм се самопредизвикала.
истина или риск...
и двете, за пълен резултат.
Посоката е Португалия. Обещала съм да опитам да се вмъкна на Бум фестивала. Тръгване: след 4 дена.
Ще пробвам да записвам тук как върви стопът....нещо като онези всички внезапно- станали-много-популярни-travel blogs, само дето моят няма да е популярен и едва ли ще има много снимки. Но се надявам да има истории.
И думите направо да вонят на горещ асфалт, сол, вятър, бензин, пот, тютюн и истина. Моята истина. Нечия истина.
В края на минаката година, или може би началото на тази, в средата на софийската си кататония, докато предъвквах последните си солети и се опитвах да събера стотинки за едно хлебче, през затъпелите стени на черепната ми кутия се просмукваше мисълта за бягство, щипеше като лимонен резен по небцето, но аз обичам лимони.
киселият вкус на невъзможността...
И все пак, за да си спестя време в далечното бъдеще, тогава написах едно
прощаване
колко мило- за да си спестя ценното време.
в бъдеще.
Това прощаване вече не е толкова актуално и подходящо на фона на вятъра на промените, но все пак си е прощаване.
А когато се стигне до там, всяко едно върши почти една и съща работа.
"Между две цигари и две чаши водка
между две сълзи
между две падащи звезди
помощ, аз летя.
Когато листата се сипят наесен, фокусът е върху тях. Те си тръгват за пръв и последен път. Техният летеж е в кадър, а светът отстрани се размива
губи се
аз губя, губя всичко, вече е напълн о официално.
Нима толкова дълго и упорито повтарях, че всичко и всички са временни, че повярвах в това, това ли е днешната ми религия?
Временни жилища и временни дрехи. Временни опаковки и временни лица. Всичко е биоразградимо.
всичко е разградимо.
Вече не те е грижа за поредния човек, а за поредната отсечка.
помощ, аз летя.
Никой няма да чуе. Никой няма да знае. Мирът няма да бъде нарушен.
Бягството не е позорно, ако води към пътя, по който трябва да вървиш, за да стигнеш някъде.
Не е позорно.
Частично откъсване. Изсъхнала пъпна връв. Херметизирана каюта. Изолация и чистота, но изолация без стени. И-дзин.
Светът се върти като зар. Ти балансираш на самия ръб. В имеъо на пълното бягство и двете страни принасят жертви, но накрая, след години, които изглеждат като векове, всички са щастливи. Или поне някой е щастлив.
(благодаря за рибките)
прегледах всички снимки от всички стари албуми.
сбогувах се с всички моменти на смях, изненада, пиянско веселие, безсъние, безмълвие,
сбогувах се с поляните, с бетона на вълнолома, с паветата, с подлезите, с тревистите баири, с дървените столове, с пясъка, със следите,
с всички сенки на всички призраци,
сбогувах се с хора, с които мислех, че никога няма да се сбогувам,
сбогувах се с отдавна забравени лица
и с лицата, които виждам всяка вечер насън.
Сбогувах се с тях като с бавно отминаваща песен, изпята от Бийтълс.
И се сбогувах с тях така, защото не бих понесла да го направя иначе.
без допир, без ръкостискания, сведени погледи,
без сърцебиене, без викове и стъпки,
без да обикалям всяко едно място
и да докосвам всяко едно лице.
сякаш не съм съществувала там.
Аз не съм смела, изобщо, не и сега, не и когато ме е страх,
че една сълза може да ме задържи със сребърната си паяжина.
сбогом и благодаря за рибките."
всъщност това е просто едно "до скоро",
което не се побира в раницата.
