петък, 29 август 2014 г.

центрофуга

нямам оправдание или поне не би трябвало да имам,
но се заклевам,
подписвам се с кръв и сълзи и пепел,
че ще пиша отново, когато се измъкна от този град на стагнацията,
ще пиша в София, острова на надеждата,
ще пиша и ще се самопредизвиквам, ще си поставям ултиматуми, ще засичам, ще ограждам календарните дати с червено червило, ще пиша, ще завършвам,
няма да се наслаждавам единствено на удоволствието от новото начало и после да се предавам и да си тръгвам
(тръгвах си достатъчно засега)

В София ще правя крачки напред.
Ще се науча да си плета сама плитки и да работя със студен порцелан и ще си направя пинхол и ще си купя китара и ще създавам
или ще създавам, или ще легна на Цар Освободител и ще почакам тялото ми да се втвърди като златен слитък и да се слея с паветата.
Тревите непрестанно растат и умират и се раждат. Пясъкът се разпилява. Камъните стоят. Сърцето на земята е което предлага опора, а всичко около него непрестанно се самопоглъща и възражда. Съвършеният естествен механизъм чиято форма следват всички механизми.

Странна работа, явно когато човек слуша Асаф Авидан не осъзнава какво пише. Как ръцете натискат клавишите, докато устните ми повтарят думите на песента
отново и отново защото е на рипийт
И е почти сякаш съм нощна смяна на рецепция, 3 сутринта, полу-затворени клепачи, няколко шота и доста цигари и мълчанието на хотела, което те опиянява със своята несъвместимост. Хотелите не са места на тишината. То е сякаш да вдигнеш купон в църква. Първичната тръпка. Влизаш на пръсти в пустия (и мрачен) бюфет, за да си направиш едно бързо какао, бюфетът, в който през деня не можеш да намериш пролука, където да стъпиш, защото туристите са заели масите по такъв начин, че празното пространство се е свило на точица...
Влизаш в огромния празен бюфет, кафе-машината (която през деня никой не чува) започва да бръмчи, ти замръзваш с лъжичката в ръка и несъответствието между знанието, че си в хотел и вярата, че си в мазе, пълно с вълшебни отвари, те опиянява.
Две дръпки нереалност.
Всяка нощ.
Когато човек слуша Асаф Авидан изстрелва нереалността директно във вените си със сребърна спринцовка.

Защо от известно време насам нямам свързани постове?
Мога да ги принтирам и да ги ползвам за карта на латентната шизофрения или нещо от рода.
добре, важните точки от деня:

-заклевам се, че отново ще се спася в София
-но този път и ще надграждам върху спасеното си тяло
-да слушаш Асаф Авидан значи да изпаднеш в екзистенциална неопределеност
-сбогуване  с Варна след два дни
-отивам в Белвил да бера грозде с Божията помощ
-откъсвам се
-невероятно много ми се гледат Benjamin Button, Detachment, Across the universe
-имам телефон отново
-не вярвам на живота си

Някой ден отново ще имам собствена стая и луксът да плача спокойно няма да е чак такъв лукс, дотогава обаче спокойно мога да го отложа.
Отлагай всичко за зимата.
Става все по-леко.
Толкова леко, че
накрая ще изчезне.




понеделник, 25 август 2014 г.

в долината


(в долината между два хълма, място на затишие и така нататък)

Толкова е трудно.
Мислех, че ще намеря думите по пътя, а взех, че ги изгубих.
Искам да разкажа за това единствено, за да не го забравя, така ме посъветва и Дани, както забравих телефона си, както оставих китарата си и потника на Джон Ленън и може би здравия си разум и

добре, не така.

Започна на петнадесети юли.
Започна с това, че нямах очаквания. Как да имам? Всичко беше далечно и неистинско. Португалия си я представях като портокалово дърво. Франция беше чаша с кафе и акордеон. Швейцария беше планина с езеро от шоколад. Германия беше студена катедрала със затворени врати (и тук бях най-близо)
а понякога бяха и само имена, буквички върху шарената карта.
Какво е пътят?
Той е единственият университет, за който някога съм кандидатствала. Ходя редовно на лекции, напредвам с изпитите и - току виж- май ще ги взема с отличен!
Пътят ти го показва нагледно:
ето ги високите планини с хладните сенки, алените плодове с непознатите имена, ето ги тесните пътеки и неуловимия хоризонт, ето го и нащърбения океански бряг, ето ги хората, ето те и тебе
действай
събери едното с другото, раздели ги, извади корен квадратен, добави корен квадратен
НЯМА грешен отговор. Просто трябва да е лично твой.
Пътят ти дава всичко. Той е подлогът, ти си сказуемото.
Пътят ми даде толкова сбогувания, че сълзите ми пресъхваха още при посрещанията.
Даде ми прекрасното зелено тяло на хълмовете и сивата река на асфалта
Даде ми табели на всички езици и усмивки на границите
Даде ми сръбски тютюн и хърватско кафе
Даде ми вдъхновение да говоря с цялото си тяло, когато езикът не върши работа
Даде ми вълшебни книжарници и магически фонтани
Даде ми айриш пъбове и благословени бири
Даде ми  непостижими стени и неръкотворни стъклописи
Даде ми прах, скакалци и макети на бикове
Даде ми дъжд, градушка и пустинен вятър
Даде ми рани, синини, сълзи, пот и безсилие
но не и истинско отчаяние
Даде ми бодливи огради и баири
 и мостове
И след това ми даде пет дена рай
И ми даде  портвайн, риба, миди и камъни от Атлантическия океан, уют и онази португалска дума, която значи "носталгия по нещо, което се е случило в миналото и никога няма да се случи по същия начин в бъдещето"
И ми даде хората.

Съмърсет Моъм е казал, че "писателят е призван повече да знае и по-малко да съди". Аз давам своя принос със "и още повече да се моли".
За да оцелее някак след цялото знание, което тежи като пиратска плячка.
Не знам способна ли съм да съдя вече (даже и това да не значи, че потенциалът ми на знание е нараснал)
как да съдя
толкова много истории
зад толкова безразлични очи, зад толкова безизразни устни, зад толкова прилежно закопчани ризи, зад толкова наглед безинтересни лица
как да съдя?
Знам, че историите са там. Срещнах няколко. Те са милиони, повече , отколкото мога да побера, самото знание за съществуването им вече ме препълва.
как да съдя, когато вътре в себе си ги оправдавам, преди да съм отворила вратите на съдебната зала?
Пътят ми даде хората.
Благодаря ви,
казахме си, че ще се срещнем пак,
не си разменихме нищо,
не си казахме, че ще си липсваме, защото беше рано,
но ето че сега ми липсвате, а лицата ви остават зад запотеното стъкло на прозореца,
прозореца на колата
и се превръщат в красив сбор от прилагателни, съществителни и наречия
и в звезден куп от имена

(Ванеса, жената с червените плитки, тя каза "прекрасна си", той се занимаваше с керамика, не помня името му, уговаряхме си срещи навсякъде, руса коса, сини очи, какво беше онова странно име, дали беше естонец, танцувахме в Загреб, момчето на име Томас, а Дани ни откара до Цюрих и ни разказа за Индия, кестенява коса, очи като индийски украшения, пера по раменете, всички бяха толкова красиви,диви зверчета в естествената си среда,  ами онези толкова френски черти, излъчваха мекота и любопитство, очите му изглеждаха почти зелени, малкият Иван в Загреб, широко отворени клепачи и наивна усмивка, такова щастие, устните й винаги бяха червени, тя винаги беше лека и красива, помня усмивките им, помня как ни махаха с ръце, помня всичко)

но ще забравя.
И за да не ме убие това , ще се моля.
Сигурно никога няма да успея да напиша мемоарите си - губя се в думите , а това, което наистина чувствам, си остава в гърдите ми, някъде в трахеята, затяга примката си върху дробовете ми, тежи като котва, думите летят край мен прекалено бързо, не мога да ги хвана
Може би е по-добре? Може би трябва да си остане в тайна. Така имам шанса да опазя нещо свещено в себе си.
Тази изповед щеше да е много по-трезвена след две и половина чаши вино. По дяволите.

РЕЗЮМЕ:

Минахме през Белград, Загреб, Регенсбург и Мюнхен, в Швейцария палаткувахме, после Лион, Сан Етиен, Барселона, Мадрид, Иданя - а -Нова, Порто, Лисабон,
върнах се без китара и телефон,
но с цяла торба миди и камъни,
както и с шепа сръбски тютюн,
спахме на дивани и легла, на камъни и пейки, на палатка, на матрака на някакъв мадридски негър, в петзвезден хотел (аз лично не спах, защото чаках кога дилърите ще решат да ни изнасилят, но полежах на леглото и погледах Покемон), в дома на испански тираджия и във вагона на румънски тир,
всичко беше красиво, катаклизмите се случваха предимно вътре в нас,
изтощението е форма на радостта, както и отчаянието, трябва само да го обърнеш;
сега искам да си купя колело и китара, да отида в Индия, да уча фотография и да обичам простичко.

благодаря ви, ако четете това, защото молитвата - като своебразен епистоларен жанр - изисква получател,
а в тази объркана купчина думи и идеи има една молитва за надежда.