Боже, мина си, едно стабилно време.
Един малък век, събран в някакви четири месеца. Толкова ли са изобщо...
Тръгнах преди четири месеца не като пътешественик с лек товар на гърба си, тръгнах като удавник, скочих в ослепителната вода, а гърбът ми се прегъваше под товара, който можеше да ме завлече на дъното.
Ослепителната вода, която беше добра точно с това,че е ослепителна, че в нея не виждам нищо.
накъде? не знам. кой е този човек, с когото ще пътувам? не знам. палатка? пари? как? нищо не знаех. скочих като удавник. устните ми бяха сгърчени в усмивка.
отново си мислех "ето, откъсвам се, откъсвамсе, пак ще бъда чиста, пак ще бъда друга, пак ще видя неща, може би някой ден ще бъда тези неща, ще видя животи, които биха могли да са мои, ще бъде различно, ще бъда далеч, няма да ме хванат, ще изхвърля всичко от себе си, няма да се върна, никога, никога, никога"
Медитативната чистота на думата "никога".
В моменти на безмълвна ярост я прекарваш по очертанията на тялото си като гъба, напоена с дъждовна вода и затваряш очи -
purification, дето се вика.
друго е сега.
Минах през Италия, откъдето не мислех, че ще мина. Искам да пиша за Верона в полунощ и Милано по обед, и онеси стъпаловидни поляни, които миришат на водопади, а също като един от героите на Хемингуей, не знам дали ще мога или дали ще успея. Смъртта е такова неопределено ограничение.
Изтощението на предела
схванатите крака и гръб
палатката под моста, под който минават влакове
китайска храна от контейнера и Джони Кещ на пейката
френското крайбрежие с неописуемо дивия пясък и океан и полу-миди, полу-камъни
вино в чаши от мидени черупки
после Испания,отново.
и , както се полага, щастие, което не може да се изпита извън тази гора с дървета като арки и водопади като тайна магия и къщи, пълни с музикални инструменти, ръчно направени свещи и звезди в дупките на покрива.
и, както се полага, страдание, което не си изпитвал преди и което те води през нови прагове,
навътре,
да, навътре в теб, ти винаги знаеш, че има още прагове, но същевременно всеки изглежда като последен, затова все още се изненадваш.
Когато престъпиш поредния и отвориш уста,за да вдишаш ледения въздух на новото, което винаги е било в теб.
Какво страдание, което впоследствие може да изглежда почти като любов.
Много неща по света.
ебаси.
А тук, в Ротердам, в период на почти невероятно спокойствие и доволство, терасата е което ме подсеща къде съм. Поглеждам, надвесена над перилата. Над сивата река кръжат чайки,точно пет малки нежни чайки, дъждът изглежда като мъгла, корабчета заглушават думите ни.
Нямам време да говоря за това, но съм тук, безтелефонна и не твърде парична и почти уверена, че някакси ще се оправят нещата.
обичайте, а и аз ще се опитам, и някак ще оправим нещата.
можем, можем, можем.
