неделя, 6 март 2016 г.

първи сигнал

да, пак съм аз, пак е нещо като сутрин, технически погледнато е по-скоро нещо като обед, но аз съм станала преди половин час и още ме болят раменете като след кошмар, и кафето е топло.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...

Странното е, че сънувах. Първо дълго сънувах тези три котета, едно сиамско и две черно-бели, които така искахме да се вземем и накрая си взехме и накрая аз стъпках едното без да искам, и като видях трупа му на земята , скрих го някъде, паникьосах се, а после още едно изчезна и накрая остана само сиамското. Вече всичко се беше превърнало в кошмар.
Но после се озовах в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.

След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално  благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.

Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.

Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.