вторник, 29 октомври 2013 г.

фойерверки в нищото

посрещам двадесет и първия си рожден ден с идеята, че нямам нито достатъчно пространство, нито достатъчно тишина и яростно учудване, за да заплача.
Може би след бутилка евтино вино.
Може би докато пуша цигари, ям бонбони "Черноморец" с дъх на детство и портокал и слушам песни, които отдавна не съм слушала.
От векове
векове
векове.
Може би тогава ще заплача, а може би когато се сетя, че не съм плакала от месеци единствено защото така и не намерих време
и защото оцелявах и сълзите потъваха в тялото
и защото не бях сама
-навсякъде тълпи.

Аз винаги плача на рождените си дни. Това е малко смешно, може би не много, но пък никак не е тъжно. Просто е нещо, което правя. Сядам на стълбите, на пода, на покрива, на перваза и в един сюблимен момент съзнанието ми тегли една нежелана равносметка на последната изминала година
и всичко, което си мисля, е
"Дотук ли стигнахме, насам ли вървяхме през всички тези дни?"
И какво от това, че плача? По-различно ли щеше да бъде, ако се смеех? Нали равносметката е една и съща? Плача, защото все още имам достатъчно от наивното удивление на децата.
Нима стигнах единствено дотук...?

не знам тази година
не знам какво се случва
не знам дали ще е различно, но няма да бъде същото
Рано или късно започваш да разбираш, че липсите ще бъдат константа в живота ти. Ще бъдат част от основите, гигантска, студена, бетонено-сива част от стената на живота ти.
Липсват ти хора, места, предмети и идеи.
И започваш да се примиряваш

нали това искахте от мен?
нали това искате?

честит 29 ти октомври
от (едно субективно) сърце.

вторник, 15 октомври 2013 г.

ужасно далече и адски близо

Във полунощ
мълчи асфалтът.
Потъваш във града като в тунел.
Вървиш единствено със силата на вярата
която никой бог не е отнел.
Във полунощ, градът е странно ехо
и с песните ти ехото расте
и думите на мир и на утеха
заглъхват и се връщат пак при теб.
Във полунощ гласът ти е отчаян.
Той не говори вече; той крещи,
той стига чак до портите на рая
с надежда някой да го приюти.
Но раят е изгубен във скръбта си,
заключен е във някаква мечта.
И хиляди изгубени глупаци
вървят в нощта, като във черен храм,
във който всяка песен е проказа;
 вървят един до друг във самота.

Във полунощ, над хиляди тела-
прекрасен, колеблив, далечен блясък,
за който казват, че е райската врата.







поредното скитане до 7 сутринта.
всичко е окей.
нали?






понеделник, 7 октомври 2013 г.

пътуване с тежък багаж

Аз съм тук.
Господи, аз съм в този град, точно в този град.
Бях готова да целувам всяка пресечка, да се моля пред фонтана на Витошка, да спя върху стълбите на Народния театър, бях готова да опра чело във всеки фриз от светъл камък, защото тук се чувствам подслонена, приютена, добре дошла.

отделно от това, аз съм наистина без дом.
като Хектор Мало.
скитах из България и до Гърция, докато септември беше още топъл.
За да ми е по-леко, взех си автобиографията на Керуак и "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон (как си мечтая да пътувам с лек багаж!)
В компанията на Керуак скитането е по-сладко, но не по-малко горчиво.

Някой ден ще напиша тази книга-книга за софийските апартаменти, които съм обиколила. След като живях малко в една разкошна къща в Бояна при Мишел отидох право в Мусагеница, в апартамент, в който хората, които не живееха там, прекарваха повече време,
а оттам се пренесох в Люлин, в частен мото-клуб, обърнат с лице към циганската махала.
Сега съм в Стрелбище.
Всеки апартамент си има свое лице. Всеки път към дома носи своето очарование.
И нищо не е мое.

Разбираш, че си прекарал доста време в подлеза на СУ, когато бездомниците започнат да те поздравяват по име и дори се откажат да ти искат цигари, защото и ти си закъсал като тях.
Картинка от подлеза: аз, Дани, Бил, норвежецът Йорен и котето Луи Луи Луи седим на една от металните пейки, ядем евтина храна от Била и си подаваме тютюна, някой няма листчета, друг- филтри, а наоколо сноват бездомници и събират стотинки за литър вино.
Никой от нас не знае къде ще спи довечера.

Без дом- всъщност то е донякъде и избор, и капан. Когато веднъж започнеш да бягаш, не можеш да се почувстваш свободен по друг начин. Не че не искаш. Не можеш.
Без дом- хубавото е, че когато нямаш дом никъде, имаш дом навсякъде.
Но никога не е само хубавата страна.

Вися в безтегловност в София и единствено това, че съм в София, ме удържа на ръба на смеха и безгрижието.
Какво правиш, когато съществуването ти изглежда толкова мизерно и безизходно, че сълзите ти изглеждат недостатъчни и нелепи в случая?
Това, което направихме ние,
седнали с опънати крака пред вечно примамливата врата на Народния,
а ние се смяхме доста дълго и наистина беше и смешно, и невероятно, и хубаво,
този наш живот, който точно София промени.