неделя, 14 юли 2013 г.

a generation lost in space

хората не плачат вече по концерти.
защо не плачете? защо е нелепо и абсурдно музиката да ви кара да изпитвате такава любов, че да се разплачете под огромната и смазваща тежест, кога това се превърна в произведение на сатирата и хумора?

не, протестите не са глупави. те са много сериозни и страшни.
те са такива, защото не опират само до политиката, а до самата сърцевина на тази тълпа от млади хора, които не виждат друг начин да изразят гнева и обидата си, освен чрез викове
думите
виковете
и накрая камъните
И това е напълно обяснимо, защото няма как да се борим за мира, при положение, че няма война и че слабите ни удари са насочени срещу огледална повърхност, която само ги отразява
и нищо повече
ние, средните деца на историята, обърканото поколение, изгубени в космоса, пространството и времето.
Посоките се променят заедно с нас.
Наистина сме объркани.
Дойдохме тук, ние сме тук и сега, но за какво? Стремим се към своя, лична цел, цел, създадена специално за нас и в отчаянието си правим това, което е заложено в кръвните ни клетки: да се борим
борбата, тя присъства навсякъде.

А целта....никой не иска да мисли за това колко е проста целта. Никой не иска да повярва, че всички копнеем единствено за единство.За събиране на разпилените части. За един наистина световен мир, в който всеки човек е в мир със всеки човек.
Целта, тя е щастието. Може би то се състои в самия път към щастието, може би е различно за всеки. Целта е телепатията. Всички да изпитаме споделена любов на едно и също място, по едно и също време.
Това място е Земята и това време е сега. Лишени от дългогодишните войни между държави-гиганти и периодите на непосилно-строгите забрани, ние все още не сме лишени от цел.

защото тя винаги ще е там. за всяко едно поколение.
нашата борба не е безсмислена, защото е наша
и може би чрез нея ще се научим да плачем отново.

Няма коментари:

Публикуване на коментар