фойерверки в нищото

посрещам двадесет и първия си рожден ден с идеята, че нямам нито достатъчно пространство, нито достатъчно тишина и яростно учудване, за да заплача.
Може би след бутилка евтино вино.
Може би докато пуша цигари, ям бонбони "Черноморец" с дъх на детство и портокал и слушам песни, които отдавна не съм слушала.
От векове
векове
векове.
Може би тогава ще заплача, а може би когато се сетя, че не съм плакала от месеци единствено защото така и не намерих време
и защото оцелявах и сълзите потъваха в тялото
и защото не бях сама
-навсякъде тълпи.

Аз винаги плача на рождените си дни. Това е малко смешно, може би не много, но пък никак не е тъжно. Просто е нещо, което правя. Сядам на стълбите, на пода, на покрива, на перваза и в един сюблимен момент съзнанието ми тегли една нежелана равносметка на последната изминала година
и всичко, което си мисля, е
"Дотук ли стигнахме, насам ли вървяхме през всички тези дни?"
И какво от това, че плача? По-различно ли щеше да бъде, ако се смеех? Нали равносметката е една и съща? Плача, защото все още имам достатъчно от наивното удивление на децата.
Нима стигнах единствено дотук...?

не знам тази година
не знам какво се случва
не знам дали ще е различно, но няма да бъде същото
Рано или късно започваш да разбираш, че липсите ще бъдат константа в живота ти. Ще бъдат част от основите, гигантска, студена, бетонено-сива част от стената на живота ти.
Липсват ти хора, места, предмети и идеи.
И започваш да се примиряваш

нали това искахте от мен?
нали това искате?

честит 29 ти октомври
от (едно субективно) сърце.