ужасно далече и адски близо

Във полунощ
мълчи асфалтът.
Потъваш във града като в тунел.
Вървиш единствено със силата на вярата
която никой бог не е отнел.
Във полунощ, градът е странно ехо
и с песните ти ехото расте
и думите на мир и на утеха
заглъхват и се връщат пак при теб.
Във полунощ гласът ти е отчаян.
Той не говори вече; той крещи,
той стига чак до портите на рая
с надежда някой да го приюти.
Но раят е изгубен във скръбта си,
заключен е във някаква мечта.
И хиляди изгубени глупаци
вървят в нощта, като във черен храм,
във който всяка песен е проказа;
 вървят един до друг във самота.

Във полунощ, над хиляди тела-
прекрасен, колеблив, далечен блясък,
за който казват, че е райската врата.

поредното скитане до 7 сутринта.
всичко е окей.
нали?