восък и канела

"-Точно чувството, че живея нечий друг живот, че стоя в окото на буря от събития и не контролирам нищо около себе си- и себе си.
-Да! От супер много време се опитвам да обясня на някого как точно се чувствам и все не намирам начин. То е....не знам как да го обясня правилно...като допълнително сетиво вътре в теб"

Вино- шардоне и мерло. Сълзи- малко, но пък качествени. Живот- като на кино, но пък режисиран от Тери Гилиъм.
Случват се ужасни неща.
Не са само ужасни, те са необясними и са необясними не защото нямат причина, а защото ме карат да се чудя, да се чудя ето така дали всички изживяват такива неща
и нормално ли е това
не, никой не живее нормален живот, защото сме загубили нормалността като понятие заедно със другите понятия- свободата е едно от първите загинали, свободата, до която сега трябва да се докосваме внимателно, с думи, леки като перце, защото иначе ще ни се изплъзне.

Вторият ми живот във София. Той наистина не е като първия. И аз не съм като онази, първата, макар че споделяме толкова много неща, същите книги и музика и бели дробове, но все пак- не съм аз.
Хвърляме душите си като змийска кожа всяка година. И на тяхно място израстват нови. Те са като диви цветя, които растат на все по-плодотворна почва, или поне така би трябвало да бъде.
И старата кожа ти е близка, защото е била част от теб, покривала те е от глава до пети, ти познаваш всяка люспа, всяка извивка върху грапавата и повърхност- но ето, сега тя лежи на слънцето, суха и обезцветена и ти не можеш да я вземеш със себе си, можеш да останеш, да се свиеш на кълбо пред нея и да я пазиш
а можеш и да продължиш.

Whose line was that anyway в 4 сутринта. Смях до сълзи в стая, където горят свещи навсякъде, по рафтовете, до пръчиците канела, върху гардероба, в разноцветни купички, пълни с вода, пред портрета на Еди Седжуик, на който тя гледа нагоре с ведри очи. И пламъкът на свещите кара очите и да изглеждат пълни с носталгия.
Малко разговори за музика и местене, малко разговори за багаж.
"-Ето, това там е коланът на Орион. Ето ги и коленете.
-Във Габрово имахме много звездни нощи и баща ми ме беше научил да разпознавам съзвездията. Вече не помня нищо.
-Мъгливо е и не виждам любимото си съзвездие.
-Кое?
-Касиопея."

Дамата в люлеещия се стол. Касиопея. Звездните нощи в Габрово, любимите ми съзвездия бяха Южния кръст и Лебеда. На терасата, голяма колкото просторна стая, на тъмната поляна, в чиито треви щурците пеят непрекъснато, на паважа, изрисуван със цветни тебешири,
отвън, отвън,
две деца, две момичета се въртят в кръг с ръце, разперени широко, с лица, обърнати към небето, което е огромно и вечно и в този момент те разбират, че ще живеят вечно, като небето, защото нещо толкова титанично не може да е временно.
Две момичета, с тъмно руси коси и светли очи, облечени в руски роклички, сплетени на плитки, две шепи пясък, вода и звезден прах, потънали щастливо в габровския мрак.

господи, не ме събуждай.