неделя, 8 февруари 2015 г.

видения

достатъчно трагедия.

Единадесет етажа над земята приемам гледката през прозореца като подарък. От някои комини се вие дим. Мъглата отделя едно измерение от друго. Толкова е хубаво, че стоя надвесена през перваза, докато дробовете ми не се напълнят с болезнен скреж.
Имам мандарини и много ракия. И почти нямам тютюн. Положението е на живот и смърт. Чудя се дали най-лесният начин да се отървеш завинаги от НАП, Глобул и здравната каса не е да инсценираш смъртта си. Животът, оголен до кората на същността си, се приема като социална смърт.
Гледам силуета на Витоша. Обичам те, казвам й. Обичам те, защото си красива. Няма нищо повърхностно в това да обичаш някого, защото съществуването му те кара да изпитваш възторг. Това е не по-малко от извисяване на нивото на чистотата.
Гледам силуета на Витоша. Мисля си за елени със силни разклонени рога, за синия цвят на дима над сутрешния огън, за сиянието на портокаловите дървета, за бистри реки, скрили в себе си отраженията на разлистени дървета, от чиито клони висят въжени люлки.
Повярвайте ми, красиво е. Ще ми се да можех да обясня какво виждам. С тези думи мога да очертая единствено формата му, а главното си остава отдолу, под твърдите извивки.
Правим си кафе. Имаме шест стъклени и две пластмасови шишета, всички са пълни с ракия. Но сега пием кафе. И нямам никакъв тютюн.
Винаги ще обичам София както се обича човек.
От Варна се страхувам като от приказно чудовище.Габрово е призрак, който викам от време на време.
Но София винаги ще бъде жива жена. Сега е студена и красива. Когато ме гони, пак е красива. Тротоарите й са ме водили като карта. По тях съм намирала знаци. Когато София ме обича, цветята и фонтаните и паветата и поезията по стените ме притеглят в обятията си. Нямам какво да кажа за София, много хора са говорили за нея и напоследък още повече го правят. Аз съм една от онези, които я обичат. И не се чувствам ощетена или омаловажена, не ревнувам, не правя сцени. София е моя, както е и на другите.
Вчера си пуснах 30 секунди от Into the wild, разплаках се и го изключих. Беше изцяло физическа реакция. Казах си "Не сега", но почувствах един трепет, който ми каза 'Скоро".
Скоро!
Няма да мине много време.
И пак ще се чувствам свободна, без да се интересувам от дефиницията на свободата и истината, и любовта, и...
Пак ще видя конопените въжета, окачени на дървото над реката, а във водата ще трепти слънце.
Пак движението ще споява одушевените и неодушевените в едно.
Камък и дърво, цвете и птица, огън и кафе, път и дом.

Исках да напиша само две-три думи. Ето че не стана. Колко е различен човек всеки ден!
Вчера, сама в тъмния квадрат на прозореца, се обърнах с лице към Витоша и шепата светлини в подножието й. Започнах да говоря. Обърнах се към човек, който е на не по-малко от 4000 километра от мен. Чувствах се добре. Чувствах се, сякаш ме чува и одобрява думите ми. Усмихнах му се. За да му обясня, че всичко е наред. После измих чиниите и пих кафе от винена чаша. Беше четири сутринта. Написах едно стихотворение и половин песен.
Колко е различен човек всеки ден.
Същността му е неуловима, защото се крие в щастието, което е миг, повтарящ се на неравни интервали. Няма никакъв модел.

Исках да напиша само две-три думи. За кафето, ракията, портокалите и тютюна. За Боб Дилън и Джоан Баез. За софийските улици, по които вървиш посред светлини и хора, докато хората не започнат да ти изглеждат като светлини и обратното.За едното нищо. За едното всичко.

Гледам силуета на Витоша. Написах й стихотворение. Тя е пазителката на моята София. Не успях с две-три думи, но някой ден ще обясня всичко в мерена реч. Боб Дилън и Джоан Баез. Пазителите на свещения огън....
сънувах, че си мечтая как им говоря и ги моля да ми разрешат да пазя огъня.
над сутрешния огън се вие нежносив дим.
над реката се люлее конопено въже, а на брега е прострян стар хамак.
някъде тичат светли елени с разклонени рога.
студено е.

но огънят винаги се пази.

достатъчно трагедия.


 

2 коментара: