петък, 29 август 2014 г.

центрофуга

нямам оправдание или поне не би трябвало да имам,
но се заклевам,
подписвам се с кръв и сълзи и пепел,
че ще пиша отново, когато се измъкна от този град на стагнацията,
ще пиша в София, острова на надеждата,
ще пиша и ще се самопредизвиквам, ще си поставям ултиматуми, ще засичам, ще ограждам календарните дати с червено червило, ще пиша, ще завършвам,
няма да се наслаждавам единствено на удоволствието от новото начало и после да се предавам и да си тръгвам
(тръгвах си достатъчно засега)

В София ще правя крачки напред.
Ще се науча да си плета сама плитки и да работя със студен порцелан и ще си направя пинхол и ще си купя китара и ще създавам
или ще създавам, или ще легна на Цар Освободител и ще почакам тялото ми да се втвърди като златен слитък и да се слея с паветата.
Тревите непрестанно растат и умират и се раждат. Пясъкът се разпилява. Камъните стоят. Сърцето на земята е което предлага опора, а всичко около него непрестанно се самопоглъща и възражда. Съвършеният естествен механизъм чиято форма следват всички механизми.

Странна работа, явно когато човек слуша Асаф Авидан не осъзнава какво пише. Как ръцете натискат клавишите, докато устните ми повтарят думите на песента
отново и отново защото е на рипийт
И е почти сякаш съм нощна смяна на рецепция, 3 сутринта, полу-затворени клепачи, няколко шота и доста цигари и мълчанието на хотела, което те опиянява със своята несъвместимост. Хотелите не са места на тишината. То е сякаш да вдигнеш купон в църква. Първичната тръпка. Влизаш на пръсти в пустия (и мрачен) бюфет, за да си направиш едно бързо какао, бюфетът, в който през деня не можеш да намериш пролука, където да стъпиш, защото туристите са заели масите по такъв начин, че празното пространство се е свило на точица...
Влизаш в огромния празен бюфет, кафе-машината (която през деня никой не чува) започва да бръмчи, ти замръзваш с лъжичката в ръка и несъответствието между знанието, че си в хотел и вярата, че си в мазе, пълно с вълшебни отвари, те опиянява.
Две дръпки нереалност.
Всяка нощ.
Когато човек слуша Асаф Авидан изстрелва нереалността директно във вените си със сребърна спринцовка.

Защо от известно време насам нямам свързани постове?
Мога да ги принтирам и да ги ползвам за карта на латентната шизофрения или нещо от рода.
добре, важните точки от деня:

-заклевам се, че отново ще се спася в София
-но този път и ще надграждам върху спасеното си тяло
-да слушаш Асаф Авидан значи да изпаднеш в екзистенциална неопределеност
-сбогуване  с Варна след два дни
-отивам в Белвил да бера грозде с Божията помощ
-откъсвам се
-невероятно много ми се гледат Benjamin Button, Detachment, Across the universe
-имам телефон отново
-не вярвам на живота си

Някой ден отново ще имам собствена стая и луксът да плача спокойно няма да е чак такъв лукс, дотогава обаче спокойно мога да го отложа.
Отлагай всичко за зимата.
Става все по-леко.
Толкова леко, че
накрая ще изчезне.




Няма коментари:

Публикуване на коментар