Толкова е трудно.
Мислех, че ще намеря думите по пътя, а взех, че ги изгубих.
Искам да разкажа за това единствено, за да не го забравя, така ме посъветва и Дани, както забравих телефона си, както оставих китарата си и потника на Джон Ленън и може би здравия си разум и
добре, не така.
Започна на петнадесети юли.
Започна с това, че нямах очаквания. Как да имам? Всичко беше далечно и неистинско. Португалия си я представях като портокалово дърво. Франция беше чаша с кафе и акордеон. Швейцария беше планина с езеро от шоколад. Германия беше студена катедрала със затворени врати (и тук бях най-близо)
а понякога бяха и само имена, буквички върху шарената карта.
Какво е пътят?
Той е единственият университет, за който някога съм кандидатствала. Ходя редовно на лекции, напредвам с изпитите и - току виж- май ще ги взема с отличен!
Пътят ти го показва нагледно:
ето ги високите планини с хладните сенки, алените плодове с непознатите имена, ето ги тесните пътеки и неуловимия хоризонт, ето го и нащърбения океански бряг, ето ги хората, ето те и тебе
действай
събери едното с другото, раздели ги, извади корен квадратен, добави корен квадратен
НЯМА грешен отговор. Просто трябва да е лично твой.
Пътят ти дава всичко. Той е подлогът, ти си сказуемото.
Пътят ми даде толкова сбогувания, че сълзите ми пресъхваха още при посрещанията.
Даде ми прекрасното зелено тяло на хълмовете и сивата река на асфалта
Даде ми табели на всички езици и усмивки на границите
Даде ми сръбски тютюн и хърватско кафе
Даде ми вдъхновение да говоря с цялото си тяло, когато езикът не върши работа
Даде ми вълшебни книжарници и магически фонтани
Даде ми айриш пъбове и благословени бири
Даде ми непостижими стени и неръкотворни стъклописи
Даде ми прах, скакалци и макети на бикове
Даде ми дъжд, градушка и пустинен вятър
Даде ми рани, синини, сълзи, пот и безсилие
но не и истинско отчаяние
Даде ми бодливи огради и баири
и мостове
И след това ми даде пет дена рай
И ми даде портвайн, риба, миди и камъни от Атлантическия океан, уют и онази португалска дума, която значи "носталгия по нещо, което се е случило в миналото и никога няма да се случи по същия начин в бъдещето"
И ми даде хората.
Съмърсет Моъм е казал, че "писателят е призван повече да знае и по-малко да съди". Аз давам своя принос със "и още повече да се моли".
За да оцелее някак след цялото знание, което тежи като пиратска плячка.
Не знам способна ли съм да съдя вече (даже и това да не значи, че потенциалът ми на знание е нараснал)
как да съдя
толкова много истории
зад толкова безразлични очи, зад толкова безизразни устни, зад толкова прилежно закопчани ризи, зад толкова наглед безинтересни лица
как да съдя?
Знам, че историите са там. Срещнах няколко. Те са милиони, повече , отколкото мога да побера, самото знание за съществуването им вече ме препълва.
как да съдя, когато вътре в себе си ги оправдавам, преди да съм отворила вратите на съдебната зала?
Пътят ми даде хората.
Благодаря ви,
казахме си, че ще се срещнем пак,
не си разменихме нищо,
не си казахме, че ще си липсваме, защото беше рано,
но ето че сега ми липсвате, а лицата ви остават зад запотеното стъкло на прозореца,
прозореца на колата
и се превръщат в красив сбор от прилагателни, съществителни и наречия
и в звезден куп от имена
(Ванеса, жената с червените плитки, тя каза "прекрасна си", той се занимаваше с керамика, не помня името му, уговаряхме си срещи навсякъде, руса коса, сини очи, какво беше онова странно име, дали беше естонец, танцувахме в Загреб, момчето на име Томас, а Дани ни откара до Цюрих и ни разказа за Индия, кестенява коса, очи като индийски украшения, пера по раменете, всички бяха толкова красиви,диви зверчета в естествената си среда, ами онези толкова френски черти, излъчваха мекота и любопитство, очите му изглеждаха почти зелени, малкият Иван в Загреб, широко отворени клепачи и наивна усмивка, такова щастие, устните й винаги бяха червени, тя винаги беше лека и красива, помня усмивките им, помня как ни махаха с ръце, помня всичко)
но ще забравя.
И за да не ме убие това , ще се моля.
Сигурно никога няма да успея да напиша мемоарите си - губя се в думите , а това, което наистина чувствам, си остава в гърдите ми, някъде в трахеята, затяга примката си върху дробовете ми, тежи като котва, думите летят край мен прекалено бързо, не мога да ги хвана
Може би е по-добре? Може би трябва да си остане в тайна. Така имам шанса да опазя нещо свещено в себе си.
Тази изповед щеше да е много по-трезвена след две и половина чаши вино. По дяволите.
РЕЗЮМЕ:
Минахме през Белград, Загреб, Регенсбург и Мюнхен, в Швейцария палаткувахме, после Лион, Сан Етиен, Барселона, Мадрид, Иданя - а -Нова, Порто, Лисабон,
върнах се без китара и телефон,
но с цяла торба миди и камъни,
както и с шепа сръбски тютюн,
спахме на дивани и легла, на камъни и пейки, на палатка, на матрака на някакъв мадридски негър, в петзвезден хотел (аз лично не спах, защото чаках кога дилърите ще решат да ни изнасилят, но полежах на леглото и погледах Покемон), в дома на испански тираджия и във вагона на румънски тир,
всичко беше красиво, катаклизмите се случваха предимно вътре в нас,
изтощението е форма на радостта, както и отчаянието, трябва само да го обърнеш;
сега искам да си купя колело и китара, да отида в Индия, да уча фотография и да обичам простичко.
благодаря ви, ако четете това, защото молитвата - като своебразен епистоларен жанр - изисква получател,
а в тази объркана купчина думи и идеи има една молитва за надежда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар