Слепотата се спуска бавно.
Пада като нежен сняг, видим само в светлината на лампите и крехък, толкова измамно крехък. Докато си поемеш дъх, улиците са побелели.
А ти си сляп.
Слепотата се спусна върху мен и покри зениците ми със скрежа си, и сега целият свят е в скреж.
Не виждам водата, която блика от фонтаните като от спукана артерия, защото тази вода ми напомня на нечие море. Не виждам зеления цвят на тревата, върху която седят хора с книги и бутилки вино в ръце, защото зеленото ми напомня на нечия дреха. Не виждам лавандулата, която цъфти на всеки ъгъл, защото ми напомня на една целувка.
Не виждам кръстовищата, на които съм крещяла глупости в дъжда.
Не виждам пейките, пред които съм сливала страховете си с нечии други страхове.
Не виждам нощта, защото нощта
нощта
в нощта
в нощта самотните се давят като в мълчаливо езеро, а влюбените се носят върху вълните й, млади и безсмъртни.
И аз се носех,
и аз бях защитена,
и моя смях кънтеше в прекрасния й храм.
Избрах да се опитам да забравя. Избрах да живея във вакуума на собственото си аз, незвързано с нищо. Избрах слепотата. Избрах да хвърлям примки върху вратовете на спомените си в момента, в който се надигнат.
Избрах го, казах си: взимам това решение. Така ще оцелея. Всичко ще се покрие със скреж и аз ще царувам, сама и студена, над белия си свят.
Без цвят, който да ме нарани
Без песен, която да ме подмами
Без вода, която да ми напомни
Без живот, който да ме събуди
Нощта няма да е мой приятел и аз ще се защитавам сама с белия си щит.
Аз избрах слепотата и тя се спусна над мен, и всички лица приеха сребристия й цвят, и всички спомени повехнаха под допира й, и това е добре, защото така ще оцелея, нали? Нали?
Нали?
Странно как, когато те видя, колкото и рядко да е, очите ти с същия цвят, какъвто бяха, когато ми се усмихна за пръв път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар