вторник, 3 юни 2014 г.

ореховата черупка

Отдавна не съм писала - или просто така ми се струва, струва ми се, но това не го ли прави истина? "Отдавна" - една от любимите ми думи, а другите са "минало", "бъдеще", "далече", "път", "някога"...
колко неща можеш да построиш с пет думи, колко църкви и замъци, настръхнали от копия.
миналото е отдавна,
бъдещето е далече,
пътят е някога, винаги някога,
винаги стръмно и никога равно,
винаги смъртно и никога вечно
винаги някога
пътят ме води да бягам.

Чувствам, как вече нямам други думи в речника си. Как отварям уста да кажа "наблизо" и казвам "далече".
Как отварям уста да попитам "кога ще се видим?" и казвам "минало"
и казвам "някога"
и само така си говорим всички, поколение на кукувичи деца.

Направих този блог с конструкцията на отговор.
Направих този блог, за да пиша в него в 3 сутринта, когато не знам дали това съм аз, когато думите не са мои и най-сетне отговарям на собствените си въпроси, както не бих отговорила на друг и както друг не би ми отговорил.
Направих този блог, за да гледам думите, когато съм самотна, защотодумите бяха първата ми любов.
Направих този блог, за да пиша в него, когато съм пияна и няма на кого да изпея песните си.

този блог е наистина мой, той е мъничък и простичък и не твърде остроумен, авангарден или циничен, уви, но той е мой и май е по-важен за мен, отколкото си мислех, нещата, които съм написала, всеки пост,
първият е написан в Слънчев бряг и, разбира се, чета, затварям очи, и го виждам пак.
писала съм за това, но не спира
затварям очи и виждам всички тези цветове, ясни като маслени бои, кристалният блясък на хотелските прозорци, ритъмът, горещината на асфалта, русите коси на туристите и на туроператорите от "Аполо", ароматите, нереалността,
затварям очи и виждам София и се опитвам да й кажа, че ще се върна, както се върнах и миналата есен, но успявам да кажа единствено "минало"
затварям очи и виждам дори Габрово, тревите край реката гъделичкат върха на носа ми, защото съм мъничка в един мъничък свят и мирише на пеперуди,
отварям очи и виждам Варна, сложила каменните си лапи върху гърдите ми, тънките й зъби - решетки от сол- почти закриват слънцето, улиците й са пълни с хора и съвършено пусти.

не съм писала отдавна, защото явно не мога да кажа нищо ново и нищо хубаво,
и нищо от това, което си мислех, че имам да поднеса на света, за  да видя смайването в очите му.
какво имам сега?
малко поезия и много страх
малко китара и още по-малко време
стагнация
И паниката: месец февруари, 2014, аз все още съм в София, живея (в Надежда - Княжево - Бъкстон) на няколко места едновременно, като това са места където живее предимно багажът ми, аз самата, безработна и безидейна, казвам на поредния съквартирант, че утре хващам стопа към Севлиево и ще се позабавя пет-шест дена
и така постоянно
най-естественото нещо на света
раницата ми не оставаше и ден в ъгъла
китарата- на гърба ми
обувките- без подметки
солети, вода и стар тютюн и каквото дадат господа тираджиите, от грозде до кафе и сандвич с маслини
беше най-естественото нещо на света.
паниката е: ами ако не мога вече, ако колкото повече седя, толкова повече се сраствам с този град, този град-паразит, ако ръцете ми се слеят с каменните му лапи и тялото ми със солените стълбове и очите ми опустеят като онези улици отвън,
тогава какво ще правя?

няма да пиша повече,
(освен поезия, защото какво ми остава, не мога да си отнема всичко)
докато не застана пред една дилема
и не избера една посока
и не си стегна нещастните кецове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар