един несериозен пост

по повод Севлиево и преоткриването на ефектите на уеб камерата.
явно все пак искам фотоапарат.
Лентата е магия, по начина, по който са магия фокусите с цветни кърпички и филмите...виждаш това, което човекът зад камерата иска да видиш, гледаш през неговите очи, влизаш в проклетата му глава, момент на симбиоза, на емпатия.

Върху бялата стена сянката  на молива е просто нежен, издължен силует, но ти виждаш възможностите, които предлага тази сянка и когато превъртиш лентата и натиснеш копчето, сянката се превръща в тъмна кула (като тази на Кинг, защото ти го искаш така) , кула сред поле от светлина.

О, това беше несериозен пост, нали така?

Представям си се вече.
Дните стават по-дълги, слънцето седи в небето по-упорито.
Представям си се с раница на гърба, със спален чувал, с бутилка вода, с компас, почти без пари (както винаги), представям си застиналия поток на асфалта

"and the road has always led West"

...и един Зенит, увиснал на гърдите ми, и китарата, преметната само върху едното ми рамо, защото раницата ми пречи..








Добре; тези неща вече съм ги казвала, а ако не съм, те са прозирали между редовете, като невинни слънчеви зайчета - неуловими и ярки.
Но това е.
Ако не мога да говоря за друго, простете ми.
Ако мислите, че има само един начин за живот и че следвайки този начин, всеки може да бъде щастлив, простете ми, че не се съгласявам.
Ако думите ми не ви трогват, простете ми.
Ако свиря фалшиво и не мога да хващам баре-та, простете ми.
Простете най-вече на лекомислието ми.
Както аз ще простя, когато ми казвате, че бягството не може да направи никого щастлив, защото не води до нищо.

ако искаш да стигнеш някъде, всяка пресечка ще те отведе. ще минаваш през стените като призрак. ще ходиш по вода като Иисус. ще вървиш над пропасти като същински Ник Валенда. ще бягаш, напук на плаващите пясъци. и ще стигнеш.

може да не знам нищо за истинските трудности, за истинските изпитания и саможертви, които те оставят благодарен на косъм от смъртта, но нали затова се екипирам?
два броя чорапи
един пакет сухари
един компас
една раница
молив и тетрадка
един чифт стиснати зъби
малко гордост
малко надежда
цял галон примирение
бинтове
готовност да падам












Ясно е, че съм несериозна. Половин София/ Пловдив/ Варна, вероятно и Севлиево и Търново знаят това. Никой обаче не ме е убедил, че обратното би ми помогнало.



А сега: посока --> Варна. Картофи със сирене и босилек. Студено червено вино. Последна цигара. Ментов чай. Несериозен, но не и нещастен човек.

незамръзнало море

Колко бяло и тихо във този отрязък от време.
Колко малко вече те прави щастлив.
Шосето - самотен лъч в плетеница от сенки.
И далечен писък на локомотив.

И гласът на тези почти непознати
приютен между две запотени стъкла;
и гласът от отвъд, от отвъд, зад стъклата,
онова заповедно и топло "Ела!"

През прозореца наднича с обич земята.
Колко малко вече те прави щастлив:
три лица, обърнати днес към зората
и далечен писък на локомотив.


всъщност отдавна не съм била толкова объркана, объркана, разпръсната, безнадеждна, сама, увиснала във въздуха, пълна с нова вяра, уплашена, ентусиазирана,
отдавна беше,
може би не е било никога, всъщност.

2014 - годината на посоките.
Имам си списък от 11 точки.
И съм се хванала на бас със себе си, че този път ще ги изпълня, така че не мога да изгубя.

И днес, сега, в тази секунда не мога да повярвам, че някой ден това ще бъде спомен.

дефинирай

измислете ми дума, която да значи
"страх от това, че се изплъзваш безвъзвратно, изплъзваш сеот границите, в които си стоял досега".
разбира се, хубаво е без граници. така можеш спокойно да паднеш от ръба.

всъщност написах едно отворено писмо, на ръка, като в древните времена, когато пръстите не ме боляха толкова, когато болката като цяло беше понятие, което съществува единствено в романите.

но ще го пусна след време, защото има време за всичко.
и това време идва.
време за война и време за мир, време за посрещане и време за сбогуване, време, което идва на бавни тласъци, като пясъчна буря, през огромната пустиня, която сме ние.

исках да напиша нещо много хубаво, после да го прочета и да се зарадвам или поне да изпитам доволство.
Поне доволство определено не ми липсва в последно време.
Бийтълс, изгряващото слънце, табелите, тировете, пътят, палатката в хола, хамака, книгите, целувките, Бийтълс, броколи, айляк, безгрижие, Бийтълс.

Но за това не се говори, то е период на студено доволство между едно щастие и друго, или поне така се надявам,
хубаво доволство, но притиснато от усещането за време.

Всъщност това не е пост, защото изобщо не възнамерявах да го пиша. Повечето ми постове не са постове. Това е рисунка с дъх, която не личи върху стъклото.

освен това

искам някой да ми направи една красива рисунка на един красив компас.

това ми е най-готиният пост официално. даже не се шегувам.

адьос.

коледа

на Бил.

откъсни ми клонче. разкажи ми приказка.
Пожелай ми нещо- нещо много хубаво.
Ако заболи, щеe зная, че е истина
ако има много- ще раздам на другите.

Подари ми само шепа сняг за Коледа/
Подари ми нощ със цветни светлини
запази ми спомен, пламъче в прозореца.
В пепелта  се виждат бъдещите дни.

Виното, което ще изпием някога..
Думите, които ще изобретим..
Нашият живот- лек полъх над земята,
породен от куп объркани звезди.

Откъсни ми клонче. Подари ми Коледа.
Изпрати ми топъл сън за през нощта.
Помоли се с мен . и нека се помолим
границата между нас да е врата.

до минор

Искам единствено да задържа струните.
Ще ми позволиш ли?
Искам единствено да успея да потъна, да потъна с цялото си сърце в това, без повече страх.
Защото разбирам, сега разбирам, че наистина е страх. Това, че не успявам да се отдам изцяло на нещо е страх, но не този страх, който се крие в сенките и който те гледа от бездната, друг е.
Страхът, че трябва да съм другаде...
той е...сядаш да медитираш, да свириш, да пишеш и в началото потокът на въодушевлението те обхваща и се чувстваш всемогъщ, а после, после идват виковете.
нямамвреме
нямам време! нямам време, трябва да приключа с това бързо! няма да успея да пратя автобиографията си! няма да успея да подредя стаята си! няма да успея да стана навреме! няма да ми остане време да се упражнявам! няма да успея да напиша това, защото е прекалено дълго, а аз нямам време! изпускам нещо! испускам всичко!!!!!

нямам
време
ли?

И накрая не правя нищо.
Позволи ми да задържа струните и да им се отдам, моля те.

Опитвам се да си представя как е започнало.
Или кога е започнало?
ето какво можем да прочетем в Уикипедия:

"Не е известно кога точно извличането на звуци започва да бъде определяно като изкуство. Още от най-старите паметници на литературата, архитектурата, скулптурата и други се срещат свидетелства за съществуването на музикалното изкуство."

кой е бил първият? кой? Как е стигнал до идеята?
Тази нужда е стара, древна, човешка, божествена.
Кои са били първите простички ноти, които този някой е изпял? До, сол и ла минор, нотите на Бийтълс, нотите на Пинк Флойд, нотите на живота ни?
И в началото, нали в началото всичко все още не е било поредното състезание, няма как да е било, не и в началото.Тогава е имало хора, наредени в кръг.
 И човекът по средата, човекът с нотите върху устните си. И всички просто са слушали и за момент бититето им е спирало, хванато в златната клетка на тази магия, която е може би стара колкото огъня.
Кой е бил първият? Защо не можем да се върнем чисти и нови, напълно нови, до този извор?
В празни дни като този, когато нищо не може да ме накара да повярвам, че има смисъл, струните все пак успяват, може би смътно, може би все още има стена между тях и мен, но успяват и ако мога да задържа молива за достатъчно дълго, ако мога да задържа незнайно откъде придобитото жълто перце, само ако успея, може би тогава ще съм благословена.
Не искам да съм такава, каквато съм сега, бъди ми свидетел.

Колкото по-добре познавам някого, толкова по-дълго мълча.

На шута винаги му отсичат главата. Защото е смешно. Той е един безмълвен глупак, който забавлява другите с гримасите си. Накрая обикновено пада пред трона на кралицата, предлагайки й единствено покорството и мълчанието си. И му отсичат главата.

А ти искаш ли да сложиш костюма със звънчетата, искаш ли? или вече го носиш?
Нали си мислеше, като пълен придворен глупак,че идваш при другите с думи на мъдрост, думи като богати дарове, че идваш като Заратустра, който слиза от планината си.
Нима...?
Може би наистина имаш думите, може би, но те все още са под равната синя повърхност, като речни камъни и ти напипваш грапавите им ръбове, формата им, но нямаш силата да ги извадиш и те остават, остават, остават под водата.

под водата.
Не мисли повече, дай каквото имаш и си тръгвай, този свят е само стая.

Моля те, позволи ми само да задържа струните и молива и с тях да задържа и себе си
късам глухарчета с тази единствена мисъл
може би никога няма да го формулирам отново,
но това е моята молитва.

восък и канела

"-Точно чувството, че живея нечий друг живот, че стоя в окото на буря от събития и не контролирам нищо около себе си- и себе си.
-Да! От супер много време се опитвам да обясня на някого как точно се чувствам и все не намирам начин. То е....не знам как да го обясня правилно...като допълнително сетиво вътре в теб"

Вино- шардоне и мерло. Сълзи- малко, но пък качествени. Живот- като на кино, но пък режисиран от Тери Гилиъм.
Случват се ужасни неща.
Не са само ужасни, те са необясними и са необясними не защото нямат причина, а защото ме карат да се чудя, да се чудя ето така дали всички изживяват такива неща
и нормално ли е това
не, никой не живее нормален живот, защото сме загубили нормалността като понятие заедно със другите понятия- свободата е едно от първите загинали, свободата, до която сега трябва да се докосваме внимателно, с думи, леки като перце, защото иначе ще ни се изплъзне.

Вторият ми живот във София. Той наистина не е като първия. И аз не съм като онази, първата, макар че споделяме толкова много неща, същите книги и музика и бели дробове, но все пак- не съм аз.
Хвърляме душите си като змийска кожа всяка година. И на тяхно място израстват нови. Те са като диви цветя, които растат на все по-плодотворна почва, или поне така би трябвало да бъде.
И старата кожа ти е близка, защото е била част от теб, покривала те е от глава до пети, ти познаваш всяка люспа, всяка извивка върху грапавата и повърхност- но ето, сега тя лежи на слънцето, суха и обезцветена и ти не можеш да я вземеш със себе си, можеш да останеш, да се свиеш на кълбо пред нея и да я пазиш
а можеш и да продължиш.

Whose line was that anyway в 4 сутринта. Смях до сълзи в стая, където горят свещи навсякъде, по рафтовете, до пръчиците канела, върху гардероба, в разноцветни купички, пълни с вода, пред портрета на Еди Седжуик, на който тя гледа нагоре с ведри очи. И пламъкът на свещите кара очите и да изглеждат пълни с носталгия.
Малко разговори за музика и местене, малко разговори за багаж.
"-Ето, това там е коланът на Орион. Ето ги и коленете.
-Във Габрово имахме много звездни нощи и баща ми ме беше научил да разпознавам съзвездията. Вече не помня нищо.
-Мъгливо е и не виждам любимото си съзвездие.
-Кое?
-Касиопея."

Дамата в люлеещия се стол. Касиопея. Звездните нощи в Габрово, любимите ми съзвездия бяха Южния кръст и Лебеда. На терасата, голяма колкото просторна стая, на тъмната поляна, в чиито треви щурците пеят непрекъснато, на паважа, изрисуван със цветни тебешири,
отвън, отвън,
две деца, две момичета се въртят в кръг с ръце, разперени широко, с лица, обърнати към небето, което е огромно и вечно и в този момент те разбират, че ще живеят вечно, като небето, защото нещо толкова титанично не може да е временно.
Две момичета, с тъмно руси коси и светли очи, облечени в руски роклички, сплетени на плитки, две шепи пясък, вода и звезден прах, потънали щастливо в габровския мрак.

господи, не ме събуждай.