между две капки

През покрива на света нахлува дъжд.
Аз съм сгушена в самотната си колибка.
Тишината е даже в стъпките на бягащите хора.
Това е както някога в Испания, само че не съвсем.
Някога в Испания седях върху леглото, под което нощем тичаха плъхове, с разнищена книга в ръка и свещ на масата. Някой друг седеше на матрака в ъгъла на стаята. Може би се чуваше тиха китара - нота по нота, нота по нота. Но над всичко това владееше дъждът. Той падаше през многобройните дупки в тавана и се удряше в металните тенджери и панички, които бяхме поставили на определени места - сякаш за котило невидими котки, но всъщност за дъжда. Той падаше и се удряше, ставаше и се удряше. Всеки метален съд звучеше различно и ние, хората, мълчахме и в тишината се чуваше бам-бим-дин-дон. Минор, мажор, бемол, прекрасни дисонанси.
Това беше тогава, а преди това мечтаехме да видим френски дъжд, аз и още едно момиче, и отидохме в Лион , и го видяхме, и тичахме, подложили лица под дланите му. Скрихме се в едно кафе и пихме от горещите чаши, и дъждът навън беше студен, а хората- щастливи и шумни, но капките надвикваха всичко с тишината си.
Първия път, в който валя дъжд на ел Камино де Сантяго, валя цял ден, валя такаа, че накрая свикнах достатъчно, за да вървя безгрижно, облечена в мрежа от сребърни мъниста. Всичко беше окъпано в блясък - облаците, тревите, незименната река, жълтите перила на моста, сенките ни, които се показваха толкова рядко, кестените, с които тъпчехме празните си стомаси.
Бродехме из този блестящ и тих свят и се чувствахме като деца, останали сами в тайна пещера.
Ротердам почака няколко дни, преди да ни посрещне с потоп. Когато паднаха първите капки, бях навън и свирех Боб Дилън. така че всичко беше подходящо. Когато капките се усилиха, крещях последните думи от песента с див възторг. В този момент дъждът беше мой съюзник и не се боях от копията му. Вятърът изтласкваше остриетата му във вертикални редици и те се забиваха в хора и сгради, и всички крещяха и тичаха, но възторгът беше по-силен от страха, а за тези, приютени под стрехите на магазини, най-силно беше чувството на споеност. Стояхме приютени и наблюдавахме този яростен спектакъл, почувствали се най-сетне малки, а думите на Дилън все още звучаха в главите ни.
Едно време във Варна си бяхме наумили да пием уиски в дъжда, сякаш сме в Ирландия, и аз тогава все още не бях виждала нежнозелените й равнини с открояващи се върху мъха сиви зидове и църкви, и коне с гордо протегнати шии, но когато заваля, отидохме в някакво малко барче и седнахме навън, така че да сме близо до падащите капки, и пихме уиски с лед. Близо до нас седеше някакъв човек с бяла брада, умни очи и шапка с широка периферия - оживял персонаж на Хемингуей. И всичко беше хубаво и спокойно, когато си обещахме, че някой ден ще пием същото уиски в Ирландия, облегнати на стената на изоставена църква, и ще пеем.
Когато бях малка, правех това, което правят децата - наблюдавах дъжда през прозорците на крепост, направена от одеяла. Бях със сестра си. Гледахме всичко - планините, ясните фенери на звездите, дъжда, първия сняг. Не мислехме. Всичко беше създадено за нас.
През покрива на света нахлува дъжд, а аз съм сгушена в празния си магазин.
Дъждът ме понася в бледите си ръце, сплетени в призрачна люлка. Дъждът е като светлините и сенките, като музиката- пренася те навсякъде, на всички тези места, където си стоял с мокри коси, с мокри очи и прогизнали обувки , без надежда за слънце. Само че слънцето винаги се завръща. И тогава копнееш щормът пак да те залюлее в бледата си люлка и да те понесе над златните павета, над замъглените скали, над разплаканите дървета.
Аз и той, той и аз, сами, като любовници , в ядрото на тези спомени.

manifesto

Нито имам нова надежда, нито съм изгубена по нов начин, но съм тук. Какво искам да кажа? Надявам се, че пръстите ми знаят, защото аз не знам. Смешното е, че ми трябва това място, този бял екран, тази публикувана тайна, за да разбера какво искам да си обясня.
Откъде дойдох? И какво дойде заедно с мен?
Чудовищата все оше пъплят зад стените ми. Играем си на криеница, но не сме приятели. Не сме и във война - то е като да се биеш със сенки по тъмно.
Бях къде ли не и мислех, че ще ги оставя там. Бях къде ли не и мислех, че ще донеса местата със себе си.
Но те остават там - слънчеви и недостъпни, ерозирали скални хребети, безкрайни редици лозя, покрити с роса, вода, разцепена на две от острието на слънцето, заснежени планини, застанали в кръг на стража. Красотата винаги е огромна. И остава някъде в теб, но когато поискаш да я извадиш и да я видиш, разтваряш стиснатата си шепа - и тя е празна.
Сега съм тук, с празни шепи. Опитвам се да остана на гребена на вълната, на гребена на красотата. Не забравяй, не забравяй, не забравяй. Мантрата на изгубените. Не забравяй щастието си. Не забравяй откъде си дошла. Не съжалявай нито за сантиметър от пътя си. Виж се, виж се, виж се. Виж отвъд очите си, отвъд умората, отвъд познатото и неопределимото. Стани непознат за самата себе си, виж се за първи път, виж какво си сега. Не винаги си била това. Не застивай, не застивай, не застивай. Не си позволявай да изгубиш движението, да се предадеш на покоя, който те превръща в камък.Твоята история няма да е тази на разочарованието. Всичко се променя, макар и бавно. Никнат ти кости, наченки на криле, косите ти отново са дълги, огънят в теб все още мъждука. Твоята приказка ще бъде от старите, чиито корени черпят живот от омагьосаните гори, коварните блата, танците за дъжд, звездите, непокрити от изкуствена светлина.И ти самата ще се превърнеш в тази истина, която толкова търсиш. Не се съмнявай, не се съмнявай, не се съмнявай. Усъмниш ли се, падаш обратно; усъмниш ли се , превръщаш се в камък. Твърде много приказки свършват така.
Дошло е някакво време, което не е идвало преди.
Така че пий и дишай, слагай си обеци в косите, носи котките на ръце, яж авокадо, казвай "да", измисляй си сюжети , наблюдавай сенките въху платното на нощната лампа, играй Диксит, свири, докато не те заболят пръстите и сърцето.
Твоята приказка ще се разказва с лекота някой ден.



Това казвам сега, а по-късно ще го разбера.

първи сигнал

да, пак съм аз, пак е нещо като сутрин, технически погледнато е по-скоро нещо като обед, но аз съм станала преди половин час и още ме болят раменете като след кошмар, и кафето е топло.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...

Странното е, че сънувах.
 Озовах се в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.

След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално  благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.

Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.

Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.

една от онези сутрини в три следобед

мина време.
Боже, мина си, едно стабилно време.
Един малък век, събран в някакви четири месеца. Толкова ли са изобщо...
Тръгнах преди четири месеца не като пътешественик с лек товар на гърба си, тръгнах като удавник, скочих в ослепителната вода, а гърбът ми се прегъваше под товара, който можеше да ме завлече на дъното.
Ослепителната вода, която беше добра точно с това,че е ослепителна, че в нея не виждам нищо.

накъде? не знам. кой е този човек, с когото ще пътувам? не знам. палатка? пари? как? нищо не знаех. скочих като удавник. устните ми бяха сгърчени в усмивка.
отново си мислех "ето, откъсвам се, откъсвамсе, пак ще бъда чиста, пак ще бъда друга, пак ще видя неща, може би някой ден ще бъда тези неща, ще видя животи, които биха могли да  са мои, ще бъде различно, ще бъда далеч, няма да ме  хванат, ще изхвърля всичко от себе си, няма да се върна, никога, никога, никога"
Медитативната чистота на думата "никога".
В моменти на безмълвна  ярост я прекарваш по очертанията на тялото си като гъба, напоена с дъждовна вода и затваряш очи -
purification, дето се вика.

друго е сега.
Минах през Италия, откъдето не мислех, че ще мина. Искам да пиша за Верона в полунощ и Милано по обед, и онеси стъпаловидни поляни, които миришат на водопади, а също като един от героите на Хемингуей, не знам дали ще мога или дали ще успея. Смъртта е такова неопределено ограничение.
Изтощението на предела
схванатите крака и гръб
палатката под моста, под който минават влакове
китайска храна от контейнера и Джони Кещ на пейката
френското крайбрежие с неописуемо дивия пясък и океан и полу-миди, полу-камъни
вино в чаши от мидени черупки

после Испания,отново.
и , както се полага, щастие, което не може да се изпита извън тази гора с дървета като арки и водопади като тайна магия и къщи, пълни с музикални инструменти, ръчно направени свещи и звезди в дупките на покрива.
и, както се полага, страдание, което не си изпитвал преди и което те води през нови прагове,
навътре,
да, навътре в теб, ти винаги знаеш, че има още прагове, но същевременно всеки изглежда като последен, затова все още се изненадваш.
Когато престъпиш поредния и отвориш уста,за да вдишаш ледения въздух на новото, което винаги е било в теб.
Какво страдание, което впоследствие може да изглежда почти като любов.

Много неща по света.
ебаси.
А тук, в Ротердам, в период на почти невероятно  спокойствие и доволство, терасата е което ме подсеща къде съм. Поглеждам, надвесена над  перилата. Над сивата река кръжат чайки,точно пет малки нежни чайки, дъждът изглежда като мъгла, корабчета заглушават думите ни.
Нямам време да говоря за това, но съм тук, безтелефонна и не твърде парична и почти уверена, че някакси ще се оправят нещата.

обичайте, а и аз ще се опитам, и някак ще оправим нещата.
можем, можем, можем.

песента на розата

Почти съм се отърсила от поредната си кожа.
Не вярвайте на сълзите ми, на белезите ми, на тежките ми въздишки и леките ми кошмари,
на безнадеждния ми цинизъм,  захапал ръчно свита цигара,
не вярвайте на цялата тази февруарска кал,
за да не повярвам и аз в нея.
Ето, отърсвам се като змия, като пеперуда, като дърво. Хвърчат люспи и мъртви листа. И безсънието, и домашната ракия, и И-дзин и късметчетата на Лаваца ми предсказват ново начало.
Слава Богу, бъдещето отново е потопено в толкова ярка светлина, че изобщо не се вижда!



Тръгвам след може би четири-пет денонощия. 
"София на сбогуване" е едно съвсем самостоятелно състояние на духа, място извън физическото пространство, произведение на изкуството,
познато само на посветените.
Нямам нови думи да се сбогувам със София, а не искам да я обиждам
с вулгарността на повторението. 
Накъде води пътят?   Този път си нямам и най-бегла представа.
Слава Богу, бъдещето е забулено в светлина!





нека се науча.
Моля се на Ка, на Великата костенурка А`туин,
на Боконон да се науча как да задържам
 и предизвиквам безпогрешно
това състояние на лекота и сила, което те задвижва и придвижва и чрез теб, по блестящите нишки на духа, задвижва целия свят.
Нека се науча, няма да се възползвам неприлично много от това, обещавам.
Ако ли не, ще съм доволна и на доста по-прозаични постигнати цели
-нека постоянно имам китара до себе си
-и акордеон кахон хармоника кларинет там каквото дойде
-нека се откъсна от себе си без разкъсване
-нека науча испански
-нека пиша
-нека се върна в Ла Флореста
-нека стопирам кораб или лодка, или подводница, или самолет
-нека отида в Полша и Чехия и Индия
-нека скоча от онази въжена люлка над реката
-нека започна най-сетне да ползвам тялото си като инструмент
-имам предвид, че жонглирането, въртенето на пой и ходенето на лента не са съвсем недостъпни даже за саката чайка като мен
-нека откривам
-нека се върна, когато трябва да се върна, не преди или след това




това не е всичко.
ще са най-хубави нещата, които не очаквам, независимо дали ще ме наранят или не.
Сега съм глупава и не знам как да изкажа вълнението си.
Ако Джак Керуак е богът на пътя, ще се помоля на него да ми донесе спокойствие (не покой!) и търпение - тези прости неща, без които балансът е така невъзможен.
Сега съм глупава, но кожата ми пада и нотите на нови песни започват да вибрират в дърветата, сградите, съдовете, раниците,
сега съм тук, но след няколко дни,
сега съм несигурна, но скоро сигурността отново ще е мръсна дума.

Каква пролет е само.
 Каква пролет , в която да обичаш с цялото пространство на света.

колко е хубаво след всяка деструктивност

да създаваш себе си

noonshine

три чернови и накрая екранът е отново бял.
прекрасен ден.
може би ми трябват не повече от пет реда.
за да кажа нещо, от което няма да заболи.
може би ми трябват не повече от три реда с по-малко думи.
но ще надвиша лимита леко.
прекрасен ден, за да тръгнеш по въже над света.
прекрасен ден, за да се надвесиш от ръба на земята.
прекрасен ден и чаша кафе.
слънцето е чаша кафе в една хубава сутрин.
никого няма да го заболи, ако кажа, че денят е хубав и че днес можем да очакваме нещо специално или поне да се постараем да бъдем добри към себе си и към някого.
всъщност тайната е, че ни боли постоянно, но винаги има равновесие.
прекрасен ден.
в предишните си две чернови написах нещо съвсем различно.
някой ден то ще бъде правилно и валидно.
в този ден ще бъде друга сутрин и слънцето няма да е същото, и гледката през прозореца ще е различна, и вероятно кафето няма да има същия вкус и може би нищо няма да бъде същото.
а може би всичко.
надвиших си лимита с около десет реда, ако не и повече.
дано между редовете да се е промъкнало нещо, което ще спази баланса на болката.
днес не разказвам истории, но може би скоро.
надявам се.
прекрасен ден и чаша кафе.
да тръгнем?
да тръгнем.