до минор

Искам единствено да задържа струните.
Ще ми позволиш ли?
Искам единствено да успея да потъна, да потъна с цялото си сърце в това, без повече страх.
Защото разбирам, сега разбирам, че наистина е страх. Това, че не успявам да се отдам изцяло на нещо е страх, но не този страх, който се крие в сенките и който те гледа от бездната, друг е.
Страхът, че трябва да съм другаде...
той е...сядаш да медитираш, да свириш, да пишеш и в началото потокът на въодушевлението те обхваща и се чувстваш всемогъщ, а после, после идват виковете.
нямамвреме
нямам време! нямам време, трябва да приключа с това бързо! няма да успея да пратя автобиографията си! няма да успея да подредя стаята си! няма да успея да стана навреме! няма да ми остане време да се упражнявам! няма да успея да напиша това, защото е прекалено дълго, а аз нямам време! изпускам нещо! испускам всичко!!!!!

нямам
време
ли?

И накрая не правя нищо.
Позволи ми да задържа струните и да им се отдам, моля те.

Опитвам се да си представя как е започнало.
Или кога е започнало?
ето какво можем да прочетем в Уикипедия:

"Не е известно кога точно извличането на звуци започва да бъде определяно като изкуство. Още от най-старите паметници на литературата, архитектурата, скулптурата и други се срещат свидетелства за съществуването на музикалното изкуство."

кой е бил първият? кой? Как е стигнал до идеята?
Тази нужда е стара, древна, човешка, божествена.
Кои са били първите простички ноти, които този някой е изпял? До, сол и ла минор, нотите на Бийтълс, нотите на Пинк Флойд, нотите на живота ни?
И в началото, нали в началото всичко все още не е било поредното състезание, няма как да е било, не и в началото.Тогава е имало хора, наредени в кръг.
 И човекът по средата, човекът с нотите върху устните си. И всички просто са слушали и за момент бититето им е спирало, хванато в златната клетка на тази магия, която е може би стара колкото огъня.
Кой е бил първият? Защо не можем да се върнем чисти и нови, напълно нови, до този извор?
В празни дни като този, когато нищо не може да ме накара да повярвам, че има смисъл, струните все пак успяват, може би смътно, може би все още има стена между тях и мен, но успяват и ако мога да задържа молива за достатъчно дълго, ако мога да задържа незнайно откъде придобитото жълто перце, само ако успея, може би тогава ще съм благословена.
Не искам да съм такава, каквато съм сега, бъди ми свидетел.

Колкото по-добре познавам някого, толкова по-дълго мълча.

На шута винаги му отсичат главата. Защото е смешно. Той е един безмълвен глупак, който забавлява другите с гримасите си. Накрая обикновено пада пред трона на кралицата, предлагайки й единствено покорството и мълчанието си. И му отсичат главата.

А ти искаш ли да сложиш костюма със звънчетата, искаш ли? или вече го носиш?
Нали си мислеше, като пълен придворен глупак,че идваш при другите с думи на мъдрост, думи като богати дарове, че идваш като Заратустра, който слиза от планината си.
Нима...?
Може би наистина имаш думите, може би, но те все още са под равната синя повърхност, като речни камъни и ти напипваш грапавите им ръбове, формата им, но нямаш силата да ги извадиш и те остават, остават, остават под водата.

под водата.
Не мисли повече, дай каквото имаш и си тръгвай, този свят е само стая.

Моля те, позволи ми само да задържа струните и молива и с тях да задържа и себе си
късам глухарчета с тази единствена мисъл
може би никога няма да го формулирам отново,
но това е моята молитва.

восък и канела

"-Точно чувството, че живея нечий друг живот, че стоя в окото на буря от събития и не контролирам нищо около себе си- и себе си.
-Да! От супер много време се опитвам да обясня на някого как точно се чувствам и все не намирам начин. То е....не знам как да го обясня правилно...като допълнително сетиво вътре в теб"

Вино- шардоне и мерло. Сълзи- малко, но пък качествени. Живот- като на кино, но пък режисиран от Тери Гилиъм.
Случват се ужасни неща.
Не са само ужасни, те са необясними и са необясними не защото нямат причина, а защото ме карат да се чудя, да се чудя ето така дали всички изживяват такива неща
и нормално ли е това
не, никой не живее нормален живот, защото сме загубили нормалността като понятие заедно със другите понятия- свободата е едно от първите загинали, свободата, до която сега трябва да се докосваме внимателно, с думи, леки като перце, защото иначе ще ни се изплъзне.

Вторият ми живот във София. Той наистина не е като първия. И аз не съм като онази, първата, макар че споделяме толкова много неща, същите книги и музика и бели дробове, но все пак- не съм аз.
Хвърляме душите си като змийска кожа всяка година. И на тяхно място израстват нови. Те са като диви цветя, които растат на все по-плодотворна почва, или поне така би трябвало да бъде.
И старата кожа ти е близка, защото е била част от теб, покривала те е от глава до пети, ти познаваш всяка люспа, всяка извивка върху грапавата и повърхност- но ето, сега тя лежи на слънцето, суха и обезцветена и ти не можеш да я вземеш със себе си, можеш да останеш, да се свиеш на кълбо пред нея и да я пазиш
а можеш и да продължиш.

Whose line was that anyway в 4 сутринта. Смях до сълзи в стая, където горят свещи навсякъде, по рафтовете, до пръчиците канела, върху гардероба, в разноцветни купички, пълни с вода, пред портрета на Еди Седжуик, на който тя гледа нагоре с ведри очи. И пламъкът на свещите кара очите и да изглеждат пълни с носталгия.
Малко разговори за музика и местене, малко разговори за багаж.
"-Ето, това там е коланът на Орион. Ето ги и коленете.
-Във Габрово имахме много звездни нощи и баща ми ме беше научил да разпознавам съзвездията. Вече не помня нищо.
-Мъгливо е и не виждам любимото си съзвездие.
-Кое?
-Касиопея."

Дамата в люлеещия се стол. Касиопея. Звездните нощи в Габрово, любимите ми съзвездия бяха Южния кръст и Лебеда. На терасата, голяма колкото просторна стая, на тъмната поляна, в чиито треви щурците пеят непрекъснато, на паважа, изрисуван със цветни тебешири,
отвън, отвън,
две деца, две момичета се въртят в кръг с ръце, разперени широко, с лица, обърнати към небето, което е огромно и вечно и в този момент те разбират, че ще живеят вечно, като небето, защото нещо толкова титанично не може да е временно.
Две момичета, с тъмно руси коси и светли очи, облечени в руски роклички, сплетени на плитки, две шепи пясък, вода и звезден прах, потънали щастливо в габровския мрак.

господи, не ме събуждай.

фойерверки в нищото

посрещам двадесет и първия си рожден ден с идеята, че нямам нито достатъчно пространство, нито достатъчно тишина и яростно учудване, за да заплача.
Може би след бутилка евтино вино.
Може би докато пуша цигари, ям бонбони "Черноморец" с дъх на детство и портокал и слушам песни, които отдавна не съм слушала.
От векове
векове
векове.
Може би тогава ще заплача, а може би когато се сетя, че не съм плакала от месеци единствено защото така и не намерих време
и защото оцелявах и сълзите потъваха в тялото
и защото не бях сама
-навсякъде тълпи.

Аз винаги плача на рождените си дни. Това е малко смешно, може би не много, но пък никак не е тъжно. Просто е нещо, което правя. Сядам на стълбите, на пода, на покрива, на перваза и в един сюблимен момент съзнанието ми тегли една нежелана равносметка на последната изминала година
и всичко, което си мисля, е
"Дотук ли стигнахме, насам ли вървяхме през всички тези дни?"
И какво от това, че плача? По-различно ли щеше да бъде, ако се смеех? Нали равносметката е една и съща? Плача, защото все още имам достатъчно от наивното удивление на децата.
Нима стигнах единствено дотук...?

не знам тази година
не знам какво се случва
не знам дали ще е различно, но няма да бъде същото
Рано или късно започваш да разбираш, че липсите ще бъдат константа в живота ти. Ще бъдат част от основите, гигантска, студена, бетонено-сива част от стената на живота ти.
Липсват ти хора, места, предмети и идеи.
И започваш да се примиряваш

нали това искахте от мен?
нали това искате?

честит 29 ти октомври
от (едно субективно) сърце.

ужасно далече и адски близо

Във полунощ
мълчи асфалтът.
Потъваш във града като в тунел.
Вървиш единствено със силата на вярата
която никой бог не е отнел.
Във полунощ, градът е странно ехо
и с песните ти ехото расте
и думите на мир и на утеха
заглъхват и се връщат пак при теб.
Във полунощ гласът ти е отчаян.
Той не говори вече; той крещи,
той стига чак до портите на рая
с надежда някой да го приюти.
Но раят е изгубен във скръбта си,
заключен е във някаква мечта.
И хиляди изгубени глупаци
вървят в нощта, като във черен храм,
във който всяка песен е проказа;
 вървят един до друг във самота.

Във полунощ, над хиляди тела-
прекрасен, колеблив, далечен блясък,
за който казват, че е райската врата.

поредното скитане до 7 сутринта.
всичко е окей.
нали?

пътуване с тежък багаж

Аз съм тук.
Господи, аз съм в този град, точно в този град.
Бях готова да целувам всяка пресечка, да се моля пред фонтана на Витошка, да спя върху стълбите на Народния театър, бях готова да опра чело във всеки фриз от светъл камък, защото тук се чувствам подслонена, приютена, добре дошла.

отделно от това, аз съм наистина без дом.
като Хектор Мало.
скитах из България и до Гърция, докато септември беше още топъл.
За да ми е по-леко, взех си автобиографията на Керуак и "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон (как си мечтая да пътувам с лек багаж!)
В компанията на Керуак скитането е по-сладко, но не по-малко горчиво.

Някой ден ще напиша тази книга-книга за софийските апартаменти, които съм обиколила. След като живях малко в една разкошна къща в Бояна при Мишел отидох право в Мусагеница, в апартамент, в който хората, които не живееха там, прекарваха повече време,
а оттам се пренесох в Люлин, в частен мото-клуб, обърнат с лице към циганската махала.
Сега съм в Стрелбище.
Всеки апартамент си има свое лице. Всеки път към дома носи своето очарование.
И нищо не е мое.

Разбираш, че си прекарал доста време в подлеза на СУ, когато бездомниците започнат да те поздравяват по име и дори се откажат да ти искат цигари, защото и ти си закъсал като тях.
Картинка от подлеза: аз, Дани, Бил, норвежецът Йорен и котето Луи Луи Луи седим на една от металните пейки, ядем евтина храна от Била и си подаваме тютюна, някой няма листчета, друг- филтри, а наоколо сноват бездомници и събират стотинки за литър вино.
Никой от нас не знае къде ще спи довечера.

Без дом- всъщност то е донякъде и избор, и капан. Когато веднъж започнеш да бягаш, не можеш да се почувстваш свободен по друг начин. Не че не искаш. Не можеш.
Без дом- хубавото е, че когато нямаш дом никъде, имаш дом навсякъде.
Но никога не е само хубавата страна.

Вися в безтегловност в София и единствено това, че съм в София, ме удържа на ръба на смеха и безгрижието.
Какво правиш, когато съществуването ти изглежда толкова мизерно и безизходно, че сълзите ти изглеждат недостатъчни и нелепи в случая?
Това, което направихме ние,
седнали с опънати крака пред вечно примамливата врата на Народния,
а ние се смяхме доста дълго и наистина беше и смешно, и невероятно, и хубаво,
този наш живот, който точно София промени.

прекалено рано

нямаш време да пишеш.
трябва да подготвяш опис отчети, приходни ордери и да броиш пари.
какво искаше да кажеш?
Нещо за простичката секунда.
Как все си мислиш. че ти трябва нещо огромно и животопроменящо, за да се почувстваш щастлива.
Докато го мислиш, излизаш да пушиш пред хотела. Вече е сутрин и клепачите ти треперят, сърцето ти бие неравномерно от умора. Над теб е небето.
Поглеждаш случайно към облаците. Те са розови, нашарени с фосфорециращи, сиво-сини сенки. Дробовете ти са пълни с дим. Въздухът е студен.
Внезапно си щастлива. Всичко се случва за секунда, почти нямаш време да го почувстваш. Секундата отминава и ти се убеждаваш, че е било илюзия.
Няма причина облаците да те направят щастлива. Няма причина струйката цигарен дим във въздуха да те направи щастлива. Няма причина и е било илюзия.
ти си глупачка.
илюзията за щастие е щастие.

глупако, погледни извън себе си.

мастило

Всъщност защо ти е да можеш да пишеш.
Всеки втори е хванал молива и подрежда
думите
в колонка
сякаш това
ги прави свещени,
сякаш това замества
истинския огън,
за който имаме само спомени,
не по-нереални от родовата памет.
Не че им пука за думите наистина. Не че им пука защо хората ги четат, стига да ги четат. Стихосбирки се издават със всяко мигване на окото. Сякаш става дума за хартиени самолетчета. А по-добре да бяха хартиени самолетчета, натоварени с думи, които значат нещо за някого.
Представяме си това късче хартия, изписано с индигово, как прекосява растояния, които никой не може да прекоси, как минава над океаните с лекотата на прелетна птица, как лети над пустинята, срещу вятъра, напук на физиката, представяме си цялата тази надежда в едно нищожно късче хартия , както и думи на всички езици, прочетени от хиляди гласове.
Видението трае един миг, както и всичко останало.
Защо ти е да можеш да пишеш?
Ще трогнеш някого, но ти искаш да трогнеш всички. С безумния наивитет на децата и приказните същества от фентъзи историите, ти искаш да намериш ключа, който отваря всички врати.
Не може да няма такъв ключ, казваш си. Не може да няма такъв ключ. Всички сме хора, слезли от едно и също дърво, изваяни от една и съща глина, изпълзели от едно и също море, оформени от праха на една звезда
и какво ли още не
Затова трябва да има нещо, нещо, нещо, което да побутне тази частица, това коренче, да, знаеш, че ключалката съществува, не е мираж, просто сме повярвали, че е, захвърлили сме я при митовете и легендите и ти си представящ как я намираш,
как пъхаш ключа
и как светлина, съвсем различна от неоновата, а и от познатата слънчева светлина, залива всичко и прониква през костите, както не е прониквала досега.
всички сте в светлината.
видението трае един миг, както и всичко останало.
защо ти е да можеш да пишеш?
Ти знаеш защо.

в небето, много далеч от теб, летят хартиени самолети.