първи сигнал

да, пак съм аз, пак е нещо като сутрин, технически погледнато е по-скоро нещо като обед, но аз съм станала преди половин час и още ме болят раменете като след кошмар, и кафето е топло.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...

Странното е, че сънувах.
 Озовах се в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.

След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално  благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.

Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.

Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.

една от онези сутрини в три следобед

мина време.
Боже, мина си, едно стабилно време.
Един малък век, събран в някакви четири месеца. Толкова ли са изобщо...
Тръгнах преди четири месеца не като пътешественик с лек товар на гърба си, тръгнах като удавник, скочих в ослепителната вода, а гърбът ми се прегъваше под товара, който можеше да ме завлече на дъното.
Ослепителната вода, която беше добра точно с това,че е ослепителна, че в нея не виждам нищо.

накъде? не знам. кой е този човек, с когото ще пътувам? не знам. палатка? пари? как? нищо не знаех. скочих като удавник. устните ми бяха сгърчени в усмивка.
отново си мислех "ето, откъсвам се, откъсвамсе, пак ще бъда чиста, пак ще бъда друга, пак ще видя неща, може би някой ден ще бъда тези неща, ще видя животи, които биха могли да  са мои, ще бъде различно, ще бъда далеч, няма да ме  хванат, ще изхвърля всичко от себе си, няма да се върна, никога, никога, никога"
Медитативната чистота на думата "никога".
В моменти на безмълвна  ярост я прекарваш по очертанията на тялото си като гъба, напоена с дъждовна вода и затваряш очи -
purification, дето се вика.

друго е сега.
Минах през Италия, откъдето не мислех, че ще мина. Искам да пиша за Верона в полунощ и Милано по обед, и онеси стъпаловидни поляни, които миришат на водопади, а също като един от героите на Хемингуей, не знам дали ще мога или дали ще успея. Смъртта е такова неопределено ограничение.
Изтощението на предела
схванатите крака и гръб
палатката под моста, под който минават влакове
китайска храна от контейнера и Джони Кещ на пейката
френското крайбрежие с неописуемо дивия пясък и океан и полу-миди, полу-камъни
вино в чаши от мидени черупки

после Испания,отново.
и , както се полага, щастие, което не може да се изпита извън тази гора с дървета като арки и водопади като тайна магия и къщи, пълни с музикални инструменти, ръчно направени свещи и звезди в дупките на покрива.
и, както се полага, страдание, което не си изпитвал преди и което те води през нови прагове,
навътре,
да, навътре в теб, ти винаги знаеш, че има още прагове, но същевременно всеки изглежда като последен, затова все още се изненадваш.
Когато престъпиш поредния и отвориш уста,за да вдишаш ледения въздух на новото, което винаги е било в теб.
Какво страдание, което впоследствие може да изглежда почти като любов.

Много неща по света.
ебаси.
А тук, в Ротердам, в период на почти невероятно  спокойствие и доволство, терасата е което ме подсеща къде съм. Поглеждам, надвесена над  перилата. Над сивата река кръжат чайки,точно пет малки нежни чайки, дъждът изглежда като мъгла, корабчета заглушават думите ни.
Нямам време да говоря за това, но съм тук, безтелефонна и не твърде парична и почти уверена, че някакси ще се оправят нещата.

обичайте, а и аз ще се опитам, и някак ще оправим нещата.
можем, можем, можем.

песента на розата

Почти съм се отърсила от поредната си кожа.
Не вярвайте на сълзите ми, на белезите ми, на тежките ми въздишки и леките ми кошмари,
на безнадеждния ми цинизъм,  захапал ръчно свита цигара,
не вярвайте на цялата тази февруарска кал,
за да не повярвам и аз в нея.
Ето, отърсвам се като змия, като пеперуда, като дърво. Хвърчат люспи и мъртви листа. И безсънието, и домашната ракия, и И-дзин и късметчетата на Лаваца ми предсказват ново начало.
Слава Богу, бъдещето отново е потопено в толкова ярка светлина, че изобщо не се вижда!



Тръгвам след може би четири-пет денонощия. 
"София на сбогуване" е едно съвсем самостоятелно състояние на духа, място извън физическото пространство, произведение на изкуството,
познато само на посветените.
Нямам нови думи да се сбогувам със София, а не искам да я обиждам
с вулгарността на повторението. 
Накъде води пътят?   Този път си нямам и най-бегла представа.
Слава Богу, бъдещето е забулено в светлина!





нека се науча.
Моля се на Ка, на Великата костенурка А`туин,
на Боконон да се науча как да задържам
 и предизвиквам безпогрешно
това състояние на лекота и сила, което те задвижва и придвижва и чрез теб, по блестящите нишки на духа, задвижва целия свят.
Нека се науча, няма да се възползвам неприлично много от това, обещавам.
Ако ли не, ще съм доволна и на доста по-прозаични постигнати цели
-нека постоянно имам китара до себе си
-и акордеон кахон хармоника кларинет там каквото дойде
-нека се откъсна от себе си без разкъсване
-нека науча испански
-нека пиша
-нека се върна в Ла Флореста
-нека стопирам кораб или лодка, или подводница, или самолет
-нека отида в Полша и Чехия и Индия
-нека скоча от онази въжена люлка над реката
-нека започна най-сетне да ползвам тялото си като инструмент
-имам предвид, че жонглирането, въртенето на пой и ходенето на лента не са съвсем недостъпни даже за саката чайка като мен
-нека откривам
-нека се върна, когато трябва да се върна, не преди или след това




това не е всичко.
ще са най-хубави нещата, които не очаквам, независимо дали ще ме наранят или не.
Сега съм глупава и не знам как да изкажа вълнението си.
Ако Джак Керуак е богът на пътя, ще се помоля на него да ми донесе спокойствие (не покой!) и търпение - тези прости неща, без които балансът е така невъзможен.
Сега съм глупава, но кожата ми пада и нотите на нови песни започват да вибрират в дърветата, сградите, съдовете, раниците,
сега съм тук, но след няколко дни,
сега съм несигурна, но скоро сигурността отново ще е мръсна дума.

Каква пролет е само.
 Каква пролет , в която да обичаш с цялото пространство на света.

колко е хубаво след всяка деструктивност

да създаваш себе си

noonshine

три чернови и накрая екранът е отново бял.
прекрасен ден.
може би ми трябват не повече от пет реда.
за да кажа нещо, от което няма да заболи.
може би ми трябват не повече от три реда с по-малко думи.
но ще надвиша лимита леко.
прекрасен ден, за да тръгнеш по въже над света.
прекрасен ден, за да се надвесиш от ръба на земята.
прекрасен ден и чаша кафе.
слънцето е чаша кафе в една хубава сутрин.
никого няма да го заболи, ако кажа, че денят е хубав и че днес можем да очакваме нещо специално или поне да се постараем да бъдем добри към себе си и към някого.
всъщност тайната е, че ни боли постоянно, но винаги има равновесие.
прекрасен ден.
в предишните си две чернови написах нещо съвсем различно.
някой ден то ще бъде правилно и валидно.
в този ден ще бъде друга сутрин и слънцето няма да е същото, и гледката през прозореца ще е различна, и вероятно кафето няма да има същия вкус и може би нищо няма да бъде същото.
а може би всичко.
надвиших си лимита с около десет реда, ако не и повече.
дано между редовете да се е промъкнало нещо, което ще спази баланса на болката.
днес не разказвам истории, но може би скоро.
надявам се.
прекрасен ден и чаша кафе.
да тръгнем?
да тръгнем.

one-way call

I am jumping
through the arc of my arms
my pulse on a race,
my hair in my face.
This is not a nice dream
under the stars.
There is nothing nice
in my horrified eyes

In my eyes, a observer
could see it all clear:
the cliffs, growing bigger,
the trees, growing bigger,
the radiant spectrum
of my sunlit fear
The far, growing bigger
my heart, growing bigger

This is not a nice dream-
I`m so high, I am falling
for hours, for years,
and I am so out of tears,
and I`m so out of screams
In the end, its the calling
of the ground that is left
Only falling is safe.

I am jumping,
through the arc of my arms
And the dream is not nice
but I`m closing my eyes
And the trees just draw closer
and the cliffs just draw closer
With my eyes shut, its calm
in the wind of their call

its a mastery
to keep yourself whole

P.S. хубаво е да слушаш Low roar, David Flynn и The Lumineers.
като билков чай с мед за слуха са.
това след Bob Dylan+ Joan Baez, които те атакуват като отлежал сайдер.
чашата дъжд с лимонов сок е Ray Lamontagne.

видения

достатъчно трагедия.

Единадесет етажа над земята приемам гледката през прозореца като подарък. От някои комини се вие дим. Мъглата отделя едно измерение от друго. Толкова е хубаво, че стоя надвесена през перваза, докато дробовете ми не се напълнят с болезнен скреж.
Имам мандарини и много ракия. И почти нямам тютюн. Положението е на живот и смърт. Чудя се дали най-лесният начин да се отървеш завинаги от НАП, Глобул и здравната каса не е да инсценираш смъртта си. Животът, оголен до кората на същността си, се приема като социална смърт.
Гледам силуета на Витоша. Обичам те, казвам й. Обичам те, защото си красива. Няма нищо повърхностно в това да обичаш някого, защото съществуването му те кара да изпитваш възторг. Това е не по-малко от извисяване на нивото на чистотата.
Гледам силуета на Витоша. Мисля си за елени със силни разклонени рога, за синия цвят на дима над сутрешния огън, за сиянието на портокаловите дървета, за бистри реки, скрили в себе си отраженията на разлистени дървета, от чиито клони висят въжени люлки.
Повярвайте ми, красиво е. Ще ми се да можех да обясня какво виждам. С тези думи мога да очертая единствено формата му, а главното си остава отдолу, под твърдите извивки.
Правим си кафе. Имаме шест стъклени и две пластмасови шишета, всички са пълни с ракия. Но сега пием кафе. И нямам никакъв тютюн.
Винаги ще обичам София както се обича човек.
От Варна се страхувам като от приказно чудовище.Габрово е призрак, който викам от време на време.
Но София винаги ще бъде жива жена. Сега е студена и красива. Когато ме гони, пак е красива. Тротоарите й са ме водили като карта. По тях съм намирала знаци. Когато София ме обича, цветята и фонтаните и паветата и поезията по стените ме притеглят в обятията си. Нямам какво да кажа за София, много хора са говорили за нея и напоследък още повече го правят. Аз съм една от онези, които я обичат. И не се чувствам ощетена или омаловажена, не ревнувам, не правя сцени. София е моя, както е и на другите.
Вчера си пуснах 30 секунди от Into the wild, разплаках се и го изключих. Беше изцяло физическа реакция. Казах си "Не сега", но почувствах един трепет, който ми каза 'Скоро".
Скоро!
Няма да мине много време.
И пак ще се чувствам свободна, без да се интересувам от дефиницията на свободата и истината, и любовта, и...
Пак ще видя конопените въжета, окачени на дървото над реката, а във водата ще трепти слънце.
Пак движението ще споява одушевените и неодушевените в едно.
Камък и дърво, цвете и птица, огън и кафе, път и дом.

Исках да напиша само две-три думи. Ето че не стана. Колко е различен човек всеки ден!
Вчера, сама в тъмния квадрат на прозореца, се обърнах с лице към Витоша и шепата светлини в подножието й. Започнах да говоря. Обърнах се към човек, който е на не по-малко от 4000 километра от мен. Чувствах се добре. Чувствах се, сякаш ме чува и одобрява думите ми. Усмихнах му се. За да му обясня, че всичко е наред. После измих чиниите и пих кафе от винена чаша. Беше четири сутринта. Написах едно стихотворение и половин песен.
Колко е различен човек всеки ден.
Същността му е неуловима, защото се крие в щастието, което е миг, повтарящ се на неравни интервали. Няма никакъв модел.

Исках да напиша само две-три думи. За кафето, ракията, портокалите и тютюна. За Боб Дилън и Джоан Баез. За софийските улици, по които вървиш посред светлини и хора, докато хората не започнат да ти изглеждат като светлини и обратното.За едното нищо. За едното всичко.

Гледам силуета на Витоша. Написах й стихотворение. Тя е пазителката на моята София. Не успях с две-три думи, но някой ден ще обясня всичко в мерена реч. Боб Дилън и Джоан Баез. Пазителите на свещения огън....
сънувах, че си мечтая как им говоря и ги моля да ми разрешат да пазя огъня.
над сутрешния огън се вие нежносив дим.
над реката се люлее конопено въже, а на брега е прострян стар хамак.
някъде тичат светли елени с разклонени рога.
студено е.

но огънят винаги се пази.

достатъчно трагедия.