до минор

Искам единствено да задържа струните.
Ще ми позволиш ли?
Искам единствено да успея да потъна, да потъна с цялото си сърце в това, без повече страх.
Защото разбирам, сега разбирам, че наистина е страх. Това, че не успявам да се отдам изцяло на нещо е страх, но не този страх, който се крие в сенките и който те гледа от бездната, друг е.
Страхът, че трябва да съм другаде...
той е...сядаш да медитираш, да свириш, да пишеш и в началото потокът на въодушевлението те обхваща и се чувстваш всемогъщ, а после, после идват виковете.
нямамвреме
нямам време! нямам време, трябва да приключа с това бързо! няма да успея да пратя автобиографията си! няма да успея да подредя стаята си! няма да успея да стана навреме! няма да ми остане време да се упражнявам! няма да успея да напиша това, защото е прекалено дълго, а аз нямам време! изпускам нещо! испускам всичко!!!!!

нямам
време
ли?

И накрая не правя нищо.
Позволи ми да задържа струните и да им се отдам, моля те.

Опитвам се да си представя как е започнало.
Или кога е започнало?
ето какво можем да прочетем в Уикипедия:

"Не е известно кога точно извличането на звуци започва да бъде определяно като изкуство. Още от най-старите паметници на литературата, архитектурата, скулптурата и други се срещат свидетелства за съществуването на музикалното изкуство."

кой е бил първият? кой? Как е стигнал до идеята?
Тази нужда е стара, древна, човешка, божествена.
Кои са били първите простички ноти, които този някой е изпял? До, сол и ла минор, нотите на Бийтълс, нотите на Пинк Флойд, нотите на живота ни?
И в началото, нали в началото всичко все още не е било поредното състезание, няма как да е било, не и в началото.Тогава е имало хора, наредени в кръг.
 И човекът по средата, човекът с нотите върху устните си. И всички просто са слушали и за момент бититето им е спирало, хванато в златната клетка на тази магия, която е може би стара колкото огъня.
Кой е бил първият? Защо не можем да се върнем чисти и нови, напълно нови, до този извор?
В празни дни като този, когато нищо не може да ме накара да повярвам, че има смисъл, струните все пак успяват, може би смътно, може би все още има стена между тях и мен, но успяват и ако мога да задържа молива за достатъчно дълго, ако мога да задържа незнайно откъде придобитото жълто перце, само ако успея, може би тогава ще съм благословена.
Не искам да съм такава, каквато съм сега, бъди ми свидетел.

Колкото по-добре познавам някого, толкова по-дълго мълча.

На шута винаги му отсичат главата. Защото е смешно. Той е един безмълвен глупак, който забавлява другите с гримасите си. Накрая обикновено пада пред трона на кралицата, предлагайки й единствено покорството и мълчанието си. И му отсичат главата.

А ти искаш ли да сложиш костюма със звънчетата, искаш ли? или вече го носиш?
Нали си мислеше, като пълен придворен глупак,че идваш при другите с думи на мъдрост, думи като богати дарове, че идваш като Заратустра, който слиза от планината си.
Нима...?
Може би наистина имаш думите, може би, но те все още са под равната синя повърхност, като речни камъни и ти напипваш грапавите им ръбове, формата им, но нямаш силата да ги извадиш и те остават, остават, остават под водата.

под водата.
Не мисли повече, дай каквото имаш и си тръгвай, този свят е само стая.

Моля те, позволи ми само да задържа струните и молива и с тях да задържа и себе си
късам глухарчета с тази единствена мисъл
може би никога няма да го формулирам отново,
но това е моята молитва.

восък и канела

"-Точно чувството, че живея нечий друг живот, че стоя в окото на буря от събития и не контролирам нищо около себе си- и себе си.
-Да! От супер много време се опитвам да обясня на някого как точно се чувствам и все не намирам начин. То е....не знам как да го обясня правилно...като допълнително сетиво вътре в теб"

Вино- шардоне и мерло. Сълзи- малко, но пък качествени. Живот- като на кино, но пък режисиран от Тери Гилиъм.
Случват се ужасни неща.
Не са само ужасни, те са необясними и са необясними не защото нямат причина, а защото ме карат да се чудя, да се чудя ето така дали всички изживяват такива неща
и нормално ли е това
не, никой не живее нормален живот, защото сме загубили нормалността като понятие заедно със другите понятия- свободата е едно от първите загинали, свободата, до която сега трябва да се докосваме внимателно, с думи, леки като перце, защото иначе ще ни се изплъзне.

Вторият ми живот във София. Той наистина не е като първия. И аз не съм като онази, първата, макар че споделяме толкова много неща, същите книги и музика и бели дробове, но все пак- не съм аз.
Хвърляме душите си като змийска кожа всяка година. И на тяхно място израстват нови. Те са като диви цветя, които растат на все по-плодотворна почва, или поне така би трябвало да бъде.
И старата кожа ти е близка, защото е била част от теб, покривала те е от глава до пети, ти познаваш всяка люспа, всяка извивка върху грапавата и повърхност- но ето, сега тя лежи на слънцето, суха и обезцветена и ти не можеш да я вземеш със себе си, можеш да останеш, да се свиеш на кълбо пред нея и да я пазиш
а можеш и да продължиш.

Whose line was that anyway в 4 сутринта. Смях до сълзи в стая, където горят свещи навсякъде, по рафтовете, до пръчиците канела, върху гардероба, в разноцветни купички, пълни с вода, пред портрета на Еди Седжуик, на който тя гледа нагоре с ведри очи. И пламъкът на свещите кара очите и да изглеждат пълни с носталгия.
Малко разговори за музика и местене, малко разговори за багаж.
"-Ето, това там е коланът на Орион. Ето ги и коленете.
-Във Габрово имахме много звездни нощи и баща ми ме беше научил да разпознавам съзвездията. Вече не помня нищо.
-Мъгливо е и не виждам любимото си съзвездие.
-Кое?
-Касиопея."

Дамата в люлеещия се стол. Касиопея. Звездните нощи в Габрово, любимите ми съзвездия бяха Южния кръст и Лебеда. На терасата, голяма колкото просторна стая, на тъмната поляна, в чиито треви щурците пеят непрекъснато, на паважа, изрисуван със цветни тебешири,
отвън, отвън,
две деца, две момичета се въртят в кръг с ръце, разперени широко, с лица, обърнати към небето, което е огромно и вечно и в този момент те разбират, че ще живеят вечно, като небето, защото нещо толкова титанично не може да е временно.
Две момичета, с тъмно руси коси и светли очи, облечени в руски роклички, сплетени на плитки, две шепи пясък, вода и звезден прах, потънали щастливо в габровския мрак.

господи, не ме събуждай.