Слепотата се спуска бавно.
Пада като нежен сняг, видим само в светлината на лампите и крехък, толкова измамно крехък. Докато си поемеш дъх, улиците са побелели.
А ти си сляп.
Слепотата се спусна върху мен и покри зениците ми със скрежа си, и сега целият свят е в скреж.
Не виждам водата, която блика от фонтаните като от спукана артерия, защото тази вода ми напомня на нечие море. Не виждам зеления цвят на тревата, върху която седят хора с книги и бутилки вино в ръце, защото зеленото ми напомня на нечия дреха. Не виждам лавандулата, която цъфти на всеки ъгъл, защото ми напомня на една целувка.
Не виждам кръстовищата, на които съм крещяла глупости в дъжда.
Не виждам пейките, пред които съм сливала страховете си с нечии други страхове.
Не виждам нощта, защото нощта
нощта
в нощта
в нощта самотните се давят като в мълчаливо езеро, а влюбените се носят върху вълните й, млади и безсмъртни.
И аз се носех,
и аз бях защитена,
и моя смях кънтеше в прекрасния й храм.
Избрах да се опитам да забравя. Избрах да живея във вакуума на собственото си аз, незвързано с нищо. Избрах слепотата. Избрах да хвърлям примки върху вратовете на спомените си в момента, в който се надигнат.
Избрах го, казах си: взимам това решение. Така ще оцелея. Всичко ще се покрие със скреж и аз ще царувам, сама и студена, над белия си свят.
Без цвят, който да ме нарани
Без песен, която да ме подмами
Без вода, която да ми напомни
Без живот, който да ме събуди
Нощта няма да е мой приятел и аз ще се защитавам сама с белия си щит.
Аз избрах слепотата и тя се спусна над мен, и всички лица приеха сребристия й цвят, и всички спомени повехнаха под допира й, и това е добре, защото така ще оцелея, нали? Нали?
Нали?
Странно как, когато те видя, колкото и рядко да е, очите ти с същия цвят, какъвто бяха, когато ми се усмихна за пръв път.
понеделник, 15 юли 2019 г.
неделя, 28 април 2019 г.
mono-lock
I don`t want music or glamour scenes
I don`t want flashing pictures
I don`t want to go looking and I don`t want to stay waiting
I don`t want the pain yet I`m doing nothing to stop it
I don`t want feasts and entertainment
When I get them, I float around and everything is colorful again,
but what can get me to want them again
I don`t want my favorite things
I don`t want my fingers to press the strings so hard it hurts
I don`t want to read Tove Janson by the window when it rains
I don`t want to spill what I feel, because after I do, it`s still in there
I don`t want the people I love
I don`t want anybody to touch me
I want to scream, but I don`t want it enough
I don`t want anybody not to touch me
I don`t want to be this person
and yet I am
I am I am I am
What is this place and why am I here
what is this feeling and why does it keep conquering me
who am I to be lost inside myself
who am I
I can put anything under the magnifying glass and so anything would become big, too big to handle
Every speck of dust, every cinder, every crack in the wall, every drop of blood, every tear
Enormous
What can you do if you are getting lost inside a single tear?
We are supposed to be handling this. All of us. We`ve been told so.
I don`t know how others are doing it. They have their ways and they can possibly share their ways.
But when you`re drowning in a drop of blood, nothing is relevant.
Everything is around me, above me, within me, pressing on me from all directions, weighting down on me with the weight of all the possible worlds.
I don`t want this.
It`s easy to know what you don`t want.
Your body is rejecting everything.
Ideas bounce off your mind like there is an invisible shield around it.
Only it`s not a shield, because what`s inside that has to be protected?
I know what I don`t want.
And I know help can come in various ways - like a gliding ship, like a small bird, like a darting dragonfly, like a cold palm on your forehead,
like shaking a nightmare off; and I know help can bring back the sensation of doing things in a sequence of natural movements, in a sequence of passion and weightlessness. The untamed power of being. I know help can make my skin react to raindrops again, make me search for songs and draw trees, make me walk, mimicking the speed of the clouds, make me long for mint tea and freshly squeezed fruit juice, and for a circle of laughter.
I know what help can do.
Only nothing can get me to want it.
вторник, 25 декември 2018 г.
корабокрушенстване
Защо изпитах нуждата отново да пиша тук?
Защото е Коледа и улиците са пълни с мълчание и духове и понякога хора, които се прегръщат на някой ъгъл и си пожелават надлежащите неща, и магазинът ми се е превърнал в осветен от ярки лампи Ноев ковчег, който се носи на вълните на тишината?
Защото аз съм целият екипаж?
Има ли нещо в края на тази година, което ме връща към миналата аз - тази, която започна да пише тук, пълна с умора, но и с надежда, неизживяла толкова неща, но пълна с представите за тях?
Какво е това менгеме, което свива сърцето ми до орех? Защо всички песни ме давят в самата мен? Какво е това време, което свършва и какво е това, което идва? Ще бъде ли този път различно?
Същите детски въпроси. И, напук на всичко - все още някаква надежда. Значи детето е някъде в мен, просто не му давам пространство, място да разпери ръце, свободата да се поддаде на порива си да затича, да пусне хвърчило, да прескочи следващата пропаст на шега. Сигурно не му вярвам. Сигурно си мисля, че съм го затворила за негово собствено добро. Мразя да имам части от себе си, които не работят заедно, а това изобщо не помага.
Как да обичам това, което съм, когато нямам огледало, на което вярвам? Оглеждам се в хората и търся всичкi тези, които ще ми покажат различните ми ъгли по различен начин. Търся цялата перспектива, целия кръг от отражения, в центъра на който ще мога да застана неподвижно и може би да видя...Всички хора са толкова различни в ролята си на огледални повърхности - някои от тях изкривяват отражението ти като неспокойната повърхност на някоя река, други го обезплътяват, като стъклена витрина, така че можеш да видиш света през себе си, трети - трети са на парчета и отразяват частите на тялото ти разбъркано. А в четвърти се оглеждаш перфектно - толкова ясно, че не можеш да повярваш, че това си ти.
Толкова много огледала, но още не съм получила сбора от тях. Как да обичам това, което съм, докато не се видя? Аз самата не съм огледало за себе си.
Детето в мен- понякога усещам поривистите му движения, безгрижните му импулси, неугасналото любопитство - детето в мен е цялата чистота и мъдрост, която мога да постигна. Но е в плен на ужасен тъмничар. Тъмничарят му е егоистичен, деструктивен, колеблив, манипулативен, уплашен.
уплашен.
уплашен.
Страхувайте се от уплашените, защото те се защитават чрез нападение.
Това наистина съм аз. Не е цялото ми отражение, но е истина. И ако тези в живота ми, които ме обичат, не го виждат, значи ли това, че съм ги измамила? Значи ли това, че чудовището е сложило кадифена маска върху страшната си паст - за да оцелее? Значи ли ...? Питам , защото вече не знам. Питам, защото докосвам лицето си и не знам дали напипвам човешка кожа или кадифе. Питам, но не вярвам на никого.
Искам просто да намеря един човек, който да разсече битието ми на две, като наточен меч, и да отдели вярното от невярното. Нека е илюзия, нека е невъзможно - не е важно, стига аз самата да повярвам в това. Нека е човек или човешка идея, мъртвец или фантазия, нека е каквото и да е, стига да ме измъкне от този лабиринт, оплетен около тялото ми.
Отидох много навътре.
Сега не само магазинът ми е Ноев ковчег, а и съзнанието ми и аз продължавам да съм целият екипаж и да се нося по вълните, и да не виждам земя.
Не искам това да е поредната ми изгубена молитва, поредният обречен ритуал.
Какво в изтичането на тази година ме връща назад, към нуждата да пиша, да говоря на самата себе си?
Чувствам ли се като през 2013 - сякаш съм направила някаква, макар и малка, стъпка напред по пътя към желанията си? Сякаш поривът ми да избягам е толкова силен, че за пръв път надвишава страха?
Или като през 2014 - на прага на толкова нови начала, постоянно готова да бъда изненадана, осъзнала за пръв път защо са ми нужни хората?
Или като през 2015 - когато се опитах да се върна на същото място, за да пресъздам същите усещания, но се провалих? И когато в цялата болка от провала намерих нещо съвсем ново?
Или даже 2016 - въртележка от подновено щастие, която ме засили отново към апогея на траекторията ми?
2017 горчи върху небцето на съзнанието ми - всичко се връща за момент: изпитанията, изолацията, веригите, доброволния затвор, безсилието, огромното осъзнаване, че даже взаимната любов се бори със себе си. Отчаянието. Безизходицата.
2018 беше изход - дупка в стената, през която свеж въздух нахлу в дробовете ми и ме пречисти. Може би беше и комбинация от предишните години. Имаше първи стъпки, имаше изпитания и несигурност, имаше стари и нови места, имаше лекота и накрая - завръщане. Завърнах се тук, откъдето някога започнах. Може би тези пет години бяха едно пътешествие, един цикъл, един кръг на въртележката. И сега, с нов въздух в дробовете си, ще започна нов.
Детето в мен се надява.
Отраженията ми ме гледат от всички посоки.
Светът се е наежил като котка, готова да скочи, и чака.
Каква ли е следвашата стъпка?
Засега Ноевият ми ковчег се носи с музикална плавност по вълните и аз съм скована в тишината му; но съм застанала до прозореца и гледам навън, защото знам, че някога, скоро, ще видя земя и моят крак ще остави първата си следа върху нов бряг.
Защото е Коледа и улиците са пълни с мълчание и духове и понякога хора, които се прегръщат на някой ъгъл и си пожелават надлежащите неща, и магазинът ми се е превърнал в осветен от ярки лампи Ноев ковчег, който се носи на вълните на тишината?
Защото аз съм целият екипаж?
Има ли нещо в края на тази година, което ме връща към миналата аз - тази, която започна да пише тук, пълна с умора, но и с надежда, неизживяла толкова неща, но пълна с представите за тях?
Какво е това менгеме, което свива сърцето ми до орех? Защо всички песни ме давят в самата мен? Какво е това време, което свършва и какво е това, което идва? Ще бъде ли този път различно?
Същите детски въпроси. И, напук на всичко - все още някаква надежда. Значи детето е някъде в мен, просто не му давам пространство, място да разпери ръце, свободата да се поддаде на порива си да затича, да пусне хвърчило, да прескочи следващата пропаст на шега. Сигурно не му вярвам. Сигурно си мисля, че съм го затворила за негово собствено добро. Мразя да имам части от себе си, които не работят заедно, а това изобщо не помага.
Как да обичам това, което съм, когато нямам огледало, на което вярвам? Оглеждам се в хората и търся всичкi тези, които ще ми покажат различните ми ъгли по различен начин. Търся цялата перспектива, целия кръг от отражения, в центъра на който ще мога да застана неподвижно и може би да видя...Всички хора са толкова различни в ролята си на огледални повърхности - някои от тях изкривяват отражението ти като неспокойната повърхност на някоя река, други го обезплътяват, като стъклена витрина, така че можеш да видиш света през себе си, трети - трети са на парчета и отразяват частите на тялото ти разбъркано. А в четвърти се оглеждаш перфектно - толкова ясно, че не можеш да повярваш, че това си ти.
Толкова много огледала, но още не съм получила сбора от тях. Как да обичам това, което съм, докато не се видя? Аз самата не съм огледало за себе си.
Детето в мен- понякога усещам поривистите му движения, безгрижните му импулси, неугасналото любопитство - детето в мен е цялата чистота и мъдрост, която мога да постигна. Но е в плен на ужасен тъмничар. Тъмничарят му е егоистичен, деструктивен, колеблив, манипулативен, уплашен.
уплашен.
уплашен.
Страхувайте се от уплашените, защото те се защитават чрез нападение.
Това наистина съм аз. Не е цялото ми отражение, но е истина. И ако тези в живота ми, които ме обичат, не го виждат, значи ли това, че съм ги измамила? Значи ли това, че чудовището е сложило кадифена маска върху страшната си паст - за да оцелее? Значи ли ...? Питам , защото вече не знам. Питам, защото докосвам лицето си и не знам дали напипвам човешка кожа или кадифе. Питам, но не вярвам на никого.
Искам просто да намеря един човек, който да разсече битието ми на две, като наточен меч, и да отдели вярното от невярното. Нека е илюзия, нека е невъзможно - не е важно, стига аз самата да повярвам в това. Нека е човек или човешка идея, мъртвец или фантазия, нека е каквото и да е, стига да ме измъкне от този лабиринт, оплетен около тялото ми.
Отидох много навътре.
Сега не само магазинът ми е Ноев ковчег, а и съзнанието ми и аз продължавам да съм целият екипаж и да се нося по вълните, и да не виждам земя.
Не искам това да е поредната ми изгубена молитва, поредният обречен ритуал.
Какво в изтичането на тази година ме връща назад, към нуждата да пиша, да говоря на самата себе си?
Чувствам ли се като през 2013 - сякаш съм направила някаква, макар и малка, стъпка напред по пътя към желанията си? Сякаш поривът ми да избягам е толкова силен, че за пръв път надвишава страха?
Или като през 2014 - на прага на толкова нови начала, постоянно готова да бъда изненадана, осъзнала за пръв път защо са ми нужни хората?
Или като през 2015 - когато се опитах да се върна на същото място, за да пресъздам същите усещания, но се провалих? И когато в цялата болка от провала намерих нещо съвсем ново?
Или даже 2016 - въртележка от подновено щастие, която ме засили отново към апогея на траекторията ми?
2017 горчи върху небцето на съзнанието ми - всичко се връща за момент: изпитанията, изолацията, веригите, доброволния затвор, безсилието, огромното осъзнаване, че даже взаимната любов се бори със себе си. Отчаянието. Безизходицата.
2018 беше изход - дупка в стената, през която свеж въздух нахлу в дробовете ми и ме пречисти. Може би беше и комбинация от предишните години. Имаше първи стъпки, имаше изпитания и несигурност, имаше стари и нови места, имаше лекота и накрая - завръщане. Завърнах се тук, откъдето някога започнах. Може би тези пет години бяха едно пътешествие, един цикъл, един кръг на въртележката. И сега, с нов въздух в дробовете си, ще започна нов.
Детето в мен се надява.
Отраженията ми ме гледат от всички посоки.
Светът се е наежил като котка, готова да скочи, и чака.
Каква ли е следвашата стъпка?
Засега Ноевият ми ковчег се носи с музикална плавност по вълните и аз съм скована в тишината му; но съм застанала до прозореца и гледам навън, защото знам, че някога, скоро, ще видя земя и моят крак ще остави първата си следа върху нов бряг.
понеделник, 24 декември 2018 г.
2019 минус седем дена
Какво отчаяние. Не е ли смешно? Толкова години от моя живот минаха, толкова години от живота на цялото човечество, а доброто старо отчаяние е какво си беше и каквото си е било.
Като камъните - докосни лицата им, те са гледали небето със същото спокойно изражение преди стотици години.
Като морето - вземи една вълна в шепа и измий лицето си с нея.Стотици години синева ще изгладят острите ръбове на младостта ти.
Какво е отчаянието, ако не коравата, напукана като обезкръвена усмивка глина - глината на дъното, към което се връщаш отново и отново? Падайки, не ставаш веднага - оставаш върху коравата земя със затворени очи, опитваш се да се престориш, че нищо не се е случило, че всичко е безопасна илюзия в мрака на клепачите. Отвориш ли очи - ще видиш коравата глина, нашарена с черните филизи на пукнатините и ще знаеш, че това вече се е случвало.
Какво отчаяние.
Какво отчаяние?
Онова на големите храмове, чието ехо усилва сетивата ти, чиито свещи трептят в теб като в отражение. Онова на огромните стени на зимата, които те обграждат отвсякъде, сякаш си в търбуха на призрачен, бял кораб, който се движи в една необратима посока. Онова на разноцветните светлини, които вместо да те водят като фарове, танцуват измамно пред теб като блуждаещи огньове. Онова на самотните прозорци , върху чиито жълти платна се очертават самотни сенки с чаша в ръка. Онова на поредния край и поредното начало.
Ето я отново границата, острият ръб, който отделя едно време от друго, едно минало от бъдеще минало, един твой живот от друг. Ето я границата, ето те и тебе - вървиш към нея и се къпеш в сянката й. Ето я границата, но малко те е страх да се обърнеш назад и да видиш всичко, което остава след теб- тези мъртви тела, които някога си носил, тези боклуци, които някога са били съкровища, тези следи, които ще изчезнат.
И още повече те е страх да погледнеш напред - отвъд границата, където почти нищо не се вижда, но някакви форми се движат неясно и ти си в ужас, че може и да отгатнеш движенията им.
Затова просто вървиш, без да гледаш, и чувстваш как се приближаваш... Десет, девет, осем, седем...
Падащите искри на бенгалските огньове са близо.
Хаотичният пукот на малките бомби е близо.
Замаяните тълпи, които се срещат за секунда по средата на празни кръстовища и за секунда се сливат, са близо.
Близо е малиновото вино, полепнало по езика ти, клетката от хаотични разговори, чиито стени те прегръщат нежно; близо е изгубеното равновесие и намерената опора в нечие рамо, нечия длан, нечия честота.
Близо са краят и началото.
Ти ги очакваш с отчаяние и вървиш към тях със страх, но за момент, на гребена на границата, всичко се нажежава до такава степен ,че се превръща в щастие. И там, сред хаоса, сред цялата сплав от усещания, във вихъра на собственото ти тяло, всичко досегашно ще е забравено. Всичко ще е за първи път и всичко ще предстои.
Сърцето ти ще бие с часовника и сърцата на всички ще бият заедно с твоето.
И старата година ще се превърне в нова като река, която се превръща в море;
и ти неусетно ще се превърнеш в своето бъдеще.
Като камъните - докосни лицата им, те са гледали небето със същото спокойно изражение преди стотици години.
Като морето - вземи една вълна в шепа и измий лицето си с нея.Стотици години синева ще изгладят острите ръбове на младостта ти.
Какво е отчаянието, ако не коравата, напукана като обезкръвена усмивка глина - глината на дъното, към което се връщаш отново и отново? Падайки, не ставаш веднага - оставаш върху коравата земя със затворени очи, опитваш се да се престориш, че нищо не се е случило, че всичко е безопасна илюзия в мрака на клепачите. Отвориш ли очи - ще видиш коравата глина, нашарена с черните филизи на пукнатините и ще знаеш, че това вече се е случвало.
Какво отчаяние.
Какво отчаяние?
Онова на големите храмове, чието ехо усилва сетивата ти, чиито свещи трептят в теб като в отражение. Онова на огромните стени на зимата, които те обграждат отвсякъде, сякаш си в търбуха на призрачен, бял кораб, който се движи в една необратима посока. Онова на разноцветните светлини, които вместо да те водят като фарове, танцуват измамно пред теб като блуждаещи огньове. Онова на самотните прозорци , върху чиито жълти платна се очертават самотни сенки с чаша в ръка. Онова на поредния край и поредното начало.
Ето я отново границата, острият ръб, който отделя едно време от друго, едно минало от бъдеще минало, един твой живот от друг. Ето я границата, ето те и тебе - вървиш към нея и се къпеш в сянката й. Ето я границата, но малко те е страх да се обърнеш назад и да видиш всичко, което остава след теб- тези мъртви тела, които някога си носил, тези боклуци, които някога са били съкровища, тези следи, които ще изчезнат.
И още повече те е страх да погледнеш напред - отвъд границата, където почти нищо не се вижда, но някакви форми се движат неясно и ти си в ужас, че може и да отгатнеш движенията им.
Затова просто вървиш, без да гледаш, и чувстваш как се приближаваш... Десет, девет, осем, седем...
Падащите искри на бенгалските огньове са близо.
Хаотичният пукот на малките бомби е близо.
Замаяните тълпи, които се срещат за секунда по средата на празни кръстовища и за секунда се сливат, са близо.
Близо е малиновото вино, полепнало по езика ти, клетката от хаотични разговори, чиито стени те прегръщат нежно; близо е изгубеното равновесие и намерената опора в нечие рамо, нечия длан, нечия честота.
Близо са краят и началото.
Ти ги очакваш с отчаяние и вървиш към тях със страх, но за момент, на гребена на границата, всичко се нажежава до такава степен ,че се превръща в щастие. И там, сред хаоса, сред цялата сплав от усещания, във вихъра на собственото ти тяло, всичко досегашно ще е забравено. Всичко ще е за първи път и всичко ще предстои.
Сърцето ти ще бие с часовника и сърцата на всички ще бият заедно с твоето.
И старата година ще се превърне в нова като река, която се превръща в море;
и ти неусетно ще се превърнеш в своето бъдеще.
вторник, 30 октомври 2018 г.
между две капки
През покрива на света нахлува дъжд.
Аз съм сгушена в самотната си колибка.
Тишината е даже в стъпките на бягащите хора.
Това е както някога в Испания, само че не съвсем.
Някога в Испания седях върху леглото, под което нощем тичаха плъхове, с разнищена книга в ръка и свещ на масата. Някой друг седеше на матрака в ъгъла на стаята. Може би се чуваше тиха китара - нота по нота, нота по нота. Но над всичко това владееше дъждът. Той падаше през многобройните дупки в тавана и се удряше в металните тенджери и панички, които бяхме поставили на определени места - сякаш за котило невидими котки, но всъщност за дъжда. Той падаше и се удряше, ставаше и се удряше. Всеки метален съд звучеше различно и ние, хората, мълчахме и в тишината се чуваше бам-бим-дин-дон. Минор, мажор, бемол, прекрасни дисонанси.
Това беше тогава, а преди това мечтаехме да видим френски дъжд, аз и още едно момиче, и отидохме в Лион , и го видяхме, и тичахме, подложили лица под дланите му. Скрихме се в едно кафе и пихме от горещите чаши, и дъждът навън беше студен, а хората- щастливи и шумни, но капките надвикваха всичко с тишината си.
Първия път, в който валя дъжд на ел Камино де Сантяго, валя цял ден, валя такаа, че накрая свикнах достатъчно, за да вървя безгрижно, облечена в мрежа от сребърни мъниста. Всичко беше окъпано в блясък - облаците, тревите, незименната река, жълтите перила на моста, сенките ни, които се показваха толкова рядко, кестените, с които тъпчехме празните си стомаси.
Бродехме из този блестящ и тих свят и се чувствахме като деца, останали сами в тайна пещера.
Ротердам почака няколко дни, преди да ни посрещне с потоп. Когато паднаха първите капки, бях навън и свирех Боб Дилън. така че всичко беше подходящо. Когато капките се усилиха, крещях последните думи от песента с див възторг. В този момент дъждът беше мой съюзник и не се боях от копията му. Вятърът изтласкваше остриетата му във вертикални редици и те се забиваха в хора и сгради, и всички крещяха и тичаха, но възторгът беше по-силен от страха, а за тези, приютени под стрехите на магазини, най-силно беше чувството на споеност. Стояхме приютени и наблюдавахме този яростен спектакъл, почувствали се най-сетне малки, а думите на Дилън все още звучаха в главите ни.
Едно време във Варна си бяхме наумили да пием уиски в дъжда, сякаш сме в Ирландия, и аз тогава все още не бях виждала нежнозелените й равнини с открояващи се върху мъха сиви зидове и църкви, и коне с гордо протегнати шии, но когато заваля, отидохме в някакво малко барче и седнахме навън, така че да сме близо до падащите капки, и пихме уиски с лед. Близо до нас седеше някакъв човек с бяла брада, умни очи и шапка с широка периферия - оживял персонаж на Хемингуей. И всичко беше хубаво и спокойно, когато си обещахме, че някой ден ще пием същото уиски в Ирландия, облегнати на стената на изоставена църква, и ще пеем.
Когато бях малка, правех това, което правят децата - наблюдавах дъжда през прозорците на крепост, направена от одеяла. Бях със сестра си. Гледахме всичко - планините, ясните фенери на звездите, дъжда, първия сняг. Не мислехме. Всичко беше създадено за нас.
През покрива на света нахлува дъжд, а аз съм сгушена в празния си магазин.
Дъждът ме понася в бледите си ръце, сплетени в призрачна люлка. Дъждът е като светлините и сенките, като музиката- пренася те навсякъде, на всички тези места, където си стоял с мокри коси, с мокри очи и прогизнали обувки , без надежда за слънце. Само че слънцето винаги се завръща. И тогава копнееш щормът пак да те залюлее в бледата си люлка и да те понесе над златните павета, над замъглените скали, над разплаканите дървета.
Аз и той, той и аз, сами, като любовници , в ядрото на тези спомени.
Аз съм сгушена в самотната си колибка.
Тишината е даже в стъпките на бягащите хора.
Това е както някога в Испания, само че не съвсем.
Някога в Испания седях върху леглото, под което нощем тичаха плъхове, с разнищена книга в ръка и свещ на масата. Някой друг седеше на матрака в ъгъла на стаята. Може би се чуваше тиха китара - нота по нота, нота по нота. Но над всичко това владееше дъждът. Той падаше през многобройните дупки в тавана и се удряше в металните тенджери и панички, които бяхме поставили на определени места - сякаш за котило невидими котки, но всъщност за дъжда. Той падаше и се удряше, ставаше и се удряше. Всеки метален съд звучеше различно и ние, хората, мълчахме и в тишината се чуваше бам-бим-дин-дон. Минор, мажор, бемол, прекрасни дисонанси.
Това беше тогава, а преди това мечтаехме да видим френски дъжд, аз и още едно момиче, и отидохме в Лион , и го видяхме, и тичахме, подложили лица под дланите му. Скрихме се в едно кафе и пихме от горещите чаши, и дъждът навън беше студен, а хората- щастливи и шумни, но капките надвикваха всичко с тишината си.
Първия път, в който валя дъжд на ел Камино де Сантяго, валя цял ден, валя такаа, че накрая свикнах достатъчно, за да вървя безгрижно, облечена в мрежа от сребърни мъниста. Всичко беше окъпано в блясък - облаците, тревите, незименната река, жълтите перила на моста, сенките ни, които се показваха толкова рядко, кестените, с които тъпчехме празните си стомаси.
Бродехме из този блестящ и тих свят и се чувствахме като деца, останали сами в тайна пещера.
Ротердам почака няколко дни, преди да ни посрещне с потоп. Когато паднаха първите капки, бях навън и свирех Боб Дилън. така че всичко беше подходящо. Когато капките се усилиха, крещях последните думи от песента с див възторг. В този момент дъждът беше мой съюзник и не се боях от копията му. Вятърът изтласкваше остриетата му във вертикални редици и те се забиваха в хора и сгради, и всички крещяха и тичаха, но възторгът беше по-силен от страха, а за тези, приютени под стрехите на магазини, най-силно беше чувството на споеност. Стояхме приютени и наблюдавахме този яростен спектакъл, почувствали се най-сетне малки, а думите на Дилън все още звучаха в главите ни.
Едно време във Варна си бяхме наумили да пием уиски в дъжда, сякаш сме в Ирландия, и аз тогава все още не бях виждала нежнозелените й равнини с открояващи се върху мъха сиви зидове и църкви, и коне с гордо протегнати шии, но когато заваля, отидохме в някакво малко барче и седнахме навън, така че да сме близо до падащите капки, и пихме уиски с лед. Близо до нас седеше някакъв човек с бяла брада, умни очи и шапка с широка периферия - оживял персонаж на Хемингуей. И всичко беше хубаво и спокойно, когато си обещахме, че някой ден ще пием същото уиски в Ирландия, облегнати на стената на изоставена църква, и ще пеем.
Когато бях малка, правех това, което правят децата - наблюдавах дъжда през прозорците на крепост, направена от одеяла. Бях със сестра си. Гледахме всичко - планините, ясните фенери на звездите, дъжда, първия сняг. Не мислехме. Всичко беше създадено за нас.
През покрива на света нахлува дъжд, а аз съм сгушена в празния си магазин.
Дъждът ме понася в бледите си ръце, сплетени в призрачна люлка. Дъждът е като светлините и сенките, като музиката- пренася те навсякъде, на всички тези места, където си стоял с мокри коси, с мокри очи и прогизнали обувки , без надежда за слънце. Само че слънцето винаги се завръща. И тогава копнееш щормът пак да те залюлее в бледата си люлка и да те понесе над златните павета, над замъглените скали, над разплаканите дървета.
Аз и той, той и аз, сами, като любовници , в ядрото на тези спомени.
понеделник, 29 октомври 2018 г.
manifesto
Нито имам нова надежда, нито съм изгубена по нов начин, но съм тук. Какво искам да кажа? Надявам се, че пръстите ми знаят, защото аз не знам. Смешното е, че ми трябва това място, този бял екран, тази публикувана тайна, за да разбера какво искам да си обясня.
Откъде дойдох? И какво дойде заедно с мен?
Чудовищата все оше пъплят зад стените ми. Играем си на криеница, но не сме приятели. Не сме и във война - то е като да се биеш със сенки по тъмно.
Бях къде ли не и мислех, че ще ги оставя там. Бях къде ли не и мислех, че ще донеса местата със себе си.
Но те остават там - слънчеви и недостъпни, ерозирали скални хребети, безкрайни редици лозя, покрити с роса, вода, разцепена на две от острието на слънцето, заснежени планини, застанали в кръг на стража. Красотата винаги е огромна. И остава някъде в теб, но когато поискаш да я извадиш и да я видиш, разтваряш стиснатата си шепа - и тя е празна.
Сега съм тук, с празни шепи. Опитвам се да остана на гребена на вълната, на гребена на красотата. Не забравяй, не забравяй, не забравяй. Мантрата на изгубените. Не забравяй щастието си. Не забравяй откъде си дошла. Не съжалявай нито за сантиметър от пътя си. Виж се, виж се, виж се. Виж отвъд очите си, отвъд умората, отвъд познатото и неопределимото. Стани непознат за самата себе си, виж се за първи път, виж какво си сега. Не винаги си била това. Не застивай, не застивай, не застивай. Не си позволявай да изгубиш движението, да се предадеш на покоя, който те превръща в камък.Твоята история няма да е тази на разочарованието. Всичко се променя, макар и бавно. Никнат ти кости, наченки на криле, косите ти отново са дълги, огънят в теб все още мъждука. Твоята приказка ще бъде от старите, чиито корени черпят живот от омагьосаните гори, коварните блата, танците за дъжд, звездите, непокрити от изкуствена светлина.И ти самата ще се превърнеш в тази истина, която толкова търсиш. Не се съмнявай, не се съмнявай, не се съмнявай. Усъмниш ли се, падаш обратно; усъмниш ли се , превръщаш се в камък. Твърде много приказки свършват така.
Дошло е някакво време, което не е идвало преди.
Така че пий и дишай, слагай си обеци в косите, носи котките на ръце, яж авокадо, казвай "да", измисляй си сюжети , наблюдавай сенките въху платното на нощната лампа, играй Диксит, свири, докато не те заболят пръстите и сърцето.
Твоята приказка ще се разказва с лекота някой ден.
Това казвам сега, а по-късно ще го разбера.
Откъде дойдох? И какво дойде заедно с мен?
Чудовищата все оше пъплят зад стените ми. Играем си на криеница, но не сме приятели. Не сме и във война - то е като да се биеш със сенки по тъмно.
Бях къде ли не и мислех, че ще ги оставя там. Бях къде ли не и мислех, че ще донеса местата със себе си.
Но те остават там - слънчеви и недостъпни, ерозирали скални хребети, безкрайни редици лозя, покрити с роса, вода, разцепена на две от острието на слънцето, заснежени планини, застанали в кръг на стража. Красотата винаги е огромна. И остава някъде в теб, но когато поискаш да я извадиш и да я видиш, разтваряш стиснатата си шепа - и тя е празна.
Сега съм тук, с празни шепи. Опитвам се да остана на гребена на вълната, на гребена на красотата. Не забравяй, не забравяй, не забравяй. Мантрата на изгубените. Не забравяй щастието си. Не забравяй откъде си дошла. Не съжалявай нито за сантиметър от пътя си. Виж се, виж се, виж се. Виж отвъд очите си, отвъд умората, отвъд познатото и неопределимото. Стани непознат за самата себе си, виж се за първи път, виж какво си сега. Не винаги си била това. Не застивай, не застивай, не застивай. Не си позволявай да изгубиш движението, да се предадеш на покоя, който те превръща в камък.Твоята история няма да е тази на разочарованието. Всичко се променя, макар и бавно. Никнат ти кости, наченки на криле, косите ти отново са дълги, огънят в теб все още мъждука. Твоята приказка ще бъде от старите, чиито корени черпят живот от омагьосаните гори, коварните блата, танците за дъжд, звездите, непокрити от изкуствена светлина.И ти самата ще се превърнеш в тази истина, която толкова търсиш. Не се съмнявай, не се съмнявай, не се съмнявай. Усъмниш ли се, падаш обратно; усъмниш ли се , превръщаш се в камък. Твърде много приказки свършват така.
Дошло е някакво време, което не е идвало преди.
Така че пий и дишай, слагай си обеци в косите, носи котките на ръце, яж авокадо, казвай "да", измисляй си сюжети , наблюдавай сенките въху платното на нощната лампа, играй Диксит, свири, докато не те заболят пръстите и сърцето.
Твоята приказка ще се разказва с лекота някой ден.
Това казвам сега, а по-късно ще го разбера.
неделя, 6 март 2016 г.
първи сигнал
да, пак съм аз, пак е нещо като сутрин, технически погледнато е по-скоро нещо като обед, но аз съм станала преди половин час и още ме болят раменете като след кошмар, и кафето е топло.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...
Странното е, че сънувах.
Озовах се в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.
След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.
Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.
Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.
Сутрин в София.
Когато си някъде другаде, можеш само да си мечтаеш за една такава банална сутрин в София, да си представяш как вкуса й полепва по връхчето на езика ти, да си спомниш светлата глъчка на външния свят - отваряш вратата и отиваш до клек шоп-а за кафе и късметче, натфизчии за наклякали по первазите на академията с погледи на уморени , хищни птици, после минаваш край Славейков, хвърляйки отдалече любовен поглед на всичките тези книги, тръгваш по Солунска, озоваваш се на Витошка, всяко жълто паве те кара да се чувстваш на мястото си.
Когато си някъде другаде се опитваш да опишеш този вкус на новородена светлина, горещо кафе, младост, софийска баничка, хлъзгави павета и една почти неуловима с просто око, точно като върха на Витоша, надежда.
Баста...
Странното е, че сънувах.
Озовах се в някакво просторно и тъмно място, нещо като зала, и беше нощ, и те започнаха да идват - стари съученици от различни класове, дори не само мои съученици, после започнаха да идват и учители, които уж познавам и тогава единият от тях - непознато лице със сива брада - ми каза, че не е очаквал да ме види тук, пита ме какво правя, как е животът и прочее, и прочее и какво мисля да правя това лято.
И аз му казах, както съм го казвала хиляди пъти наяве- че не знам, че ще пътувам, че сега е период от живота ми ,в който само това ми хрумва да правя, че със сигурност искам да посетя държава, където не съм била досега...Вече сънувам и оправданията си.
Един стар съученик седеше до мен и ме попита какво значи "Държава, в която не съм била", малко по-конкретно, а друг ме попита къде най-далеч съм ходила. Обясних и това. Описах маршрутите си.
След като сънувам такива неща, наистина иде време. Пак, отново, за пореден път. Сега вече съм във фаза, в която тези същите социално благоприлични въпроси ме хвърлят в ярост. Всеки път отговарям все по-кратко, а понякога и не отговарям. Несправедлива ли съм? Не питам наистина.
Питат ме какво ще правя и аз им соча картата. Питат ме накъде и аз свивам рамене. Питат ме защо - обръщам гръб и отивам до хладилника да си сипя бира.Не ми се хаби остроумие, никой няма да обърне внимание. Ако бях в двора на Краля Слънце, щях вече за дързостта си да съм попаднала в Бастилията.
Колко е приятно - всеки път, когато случайно попадна в този блог, не осъзнавам какво пиша и как пиша изобщо. Един процес, в който загребвам шепа мътна вода от дълбините и я изплисквам върху бялото, и чакам калта да се утаи и бистротата да изплува.
Да благодарим на софийските утрини и примамливия им вкус който усещаш едва когато си някъде другаде, съвсем другаде.
Абонамент за:
Публикации (Atom)